„Глобалното затопляне е страхотно“, написа наскоро космическият технолог Дънкан Стийл на страниците с коментари на The Guardian, „защото ни предпазва от непредсказуемото голямо замръзване, което би било много, много по-лошо.“ („Глобалното затопляне е добро за вас“, The Guardian, 5 декември 2002 г.). Стоманата е технически изправна; без атмосферно одеяло, което да улови затоплящите планетата парникови газове, Земята ще бъде не толкова в постоянна ледникова епоха, колкото подобна на Луна и напълно без живот. Независимо от това, добре написаната статия на Стийл е добър пример за академик, който безгрижно насърчава „общественото разбиране на науката“, като същевременно маскира или може би просто пренебрегва истинската степен на опасностите от предизвиканото от човека изменение на климата и стоящите в основата държавно-корпоративни отговорност за забавяне на наистина съществените действия, които са спешно необходими за минимизиране на тези опасности. „Това, че има съществени недостатъци на глобалното затопляне, е неоспоримо“, отбелязва меко Стийл, добавяйки, че „Някои ниско разположени райони като Бангладеш и различни тихоокеански острови може да бъдат наводнени.“ Стийл вярва, че: „Отговорността на развитите нации, които произвеждат по-голямата част от емисиите на въглероден диоксид, ще бъде да намерят начини да помогнат на най-засегнатите хора.“ Това, че такава рамка, а именно Протоколът от Киото, много вероятно ще се провали дори заради собствените си тривиални цели, е учтиво премълчано. Стийл също не споменава логичния наследник на Киото: справедливия, прагматичен и мощен подход на „свиване и конвергенция“, въведен от базирания в Лондон Global Commons Institute, който създаде наистина глобална рамка за справяне с глобалното затопляне, която има подкрепа на нарастващ брой „развити“ и „развиващи се“ нации, включително Китай и Индия (вижте www.gci.org.uk).
Във всеки случай не само регионите на развиващия се свят вероятно ще бъдат наводнени. Както отбелязва Стийл, „по-голямата част от Флорида, а не само Евърглейдс, може да се превърне в блато“. След един век Маями може и да е под водата, но няма значение, „преди един век там не е имало почти нищо“. И в този момент Steel спира всички аргументи за справяне с предизвиканото от човека глобално затопляне, като редица жизненоважни проблеми остават неразрешени:
* Без изписване на вероятни неприятни „изненади“, като възможното отслабване или дори срив на циркулационната система на Северния Атлантически океан, включително Гълфстрийм, който затопля Западна Европа.
* Не се споменава рискът от изпускане в атмосферата на огромни количества метан, по-мощен парников газ – молекула за молекула – от въглеродния диоксид, от топенето на метанови хидрати в резервоари под арктическата тундра и плитки арктически морета. Въпреки че никой не знае точно колко хидрати има около Арктика, те вероятно възлизат на десетки, ако не и стотици милиарди тонове. В момента атмосферният метан съдържа само 5 милиарда тона въглерод. Следователно не би трябвало да се стопи много метан хидрат, за да направи глобалното затопляне по-тежко.
* Не се споменава фундаменталистката опозиция на почти целия корпоративен бизнес, не само на „каубоите“ с изкопаеми горива на несъществуващата Глобална климатична коалиция, срещу справянето с изменението на климата с необходимия ангажимент за сериозна социална промяна.
* Не се споменава, че Протоколът от Киото изисква тривиални пет процента съкращения на емисиите на парникови газове от развитите нации, когато вероятно са необходими глобални съкращения от осемдесет процента за стабилизиране на атмосферните концентрации.
Анодната статия на Steel в Guardian е забележителен пример за „рационален“ принос към това, което минава за тясно ограничен „дебат за климата“ в основните медии днес.
Помислете за огромността на това, което се разглежда тук. Миналата година третият доклад за научна оценка от Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC) се състоеше от най-авторитетния и изчерпателен научен анализ на изменението на климата и включваше значителни ревизирани нагоре оценки за вероятно глобално затопляне. Прогнозираният диапазон на повишаване на температурата от 1.4 – 5.8 градуса по Целзий беше описан от IPCC като „потенциално опустошителен“.
Кореспондентът за околната среда на Independent Майкъл Маккарти за първи път не смели думите си, когато предупреди, че докладът „предполага абсолютна катастрофа за милиарди хора“ („Жегата е върху САЩ, тъй като се твърди, че засаждането на дървета ще спре глобалното затопляне, The Independent, 14 ноември 2000 г.). Оттогава обаче има относително медийно мълчание относно отговорността на могъщи елитни актьори за налагането на такава съдба на света като цяло. Например, въпреки че търсенето в архива на The Guardian и The Observer (сестринския вестник на The Guardian) на www.guardian.co.uk дава 383 статии тази година, които най-малко споменават „климатичните промени“, само две от тях също споменават „бедността“ и изобщо не се споменава „глобализацията“, „корпорациите“ или „Световната търговска организация“.
На този етап е подходящо кратко обобщение. През 1988 г., в отговор на нарастващата загриженост относно глобалното затопляне, Организацията на обединените нации създаде Междуправителствена група по изменение на климата. Органът се състои от три работни групи, които изследват съответно науката за климата; въздействия, адаптации и смекчаване, свързани с изменението на климата; и социални и икономически измерения на изменението на климата. Панелът работи с най-високи нива на строгост и честност, но беше подложен на огромен натиск от страна на богати на петрол нации, корпоративни представители от въглищната, петролната, електрическата, химическата и автомобилната промишленост и скептични учени, финансирани от изкопаеми горива (вж. , например книгата на Джереми Легет от 1999 г., Въглеродната война). През 1990-те години на миналия век учените от IPCC продължиха да изследват глобалното затопляне и по-специално доказателствата за антропогенен отпечатък върху изменението на климата. До 1995 г. имаше забележително сближаване на съответната наука, обобщено във втория доклад за оценка на IPCC. Изследователи от Bell Laboratories на American Telephone and Telegraph Company съобщиха за силна връзка между глобалното затопляне и намаляването на температурната разлика между зимата и лятото. Това опроверга твърденията на скептиците, че промените в слънчевата продукция, а не нарастващата промишлена активност, са виновни за наблюдаваното затопляне. Междувременно Националният център за климатични данни на САЩ разкри, че климатът на САЩ се движи към „парникови“ условия. В Германия учени от Института по метеорология Макс Планк публикуваха анализ, който показва, че има само един шанс на 40, че естествената променливост на климата може да обясни затоплянето през предходните 30 години („Промяна на климата 1995 г. Науката за изменението на климата. Принос на работна група I към втория доклад за оценка на Междуправителствения панел по изменение на климата“, Cambridge University Press, Кеймбридж, 1996 г.). Нещо повече, изследване, ръководено от лабораторията Lawrence Livermore в Калифорния, демонстрира, че моделирането на климата, което отчита краткотрайния охлаждащ ефект на сулфатните аерозоли (които се произвеждат главно от изгаряне на въглища, но също и от вулканични изригвания като връх Пинатубо през 1991 г.), разкрива ясен парников сигнал от около 1950 г. Както каза д-р Майкъл Маккарти, председател на една от работните групи на IPCC: „Ако всеки в света можеше магически [да премахне сулфатите от въглищата и петрола], ще видите отпечатъците от затоплянето за много кратко време.“ (Цитиран в Ross Gelbspan, The Heat Is On, Perseus Books, Reading, 1998, p. 20). В Обединеното кралство учените от Метеорологичната служба включиха ефекта на сулфатите в сложен компютърен модел, който включва реалистични взаимодействия между атмосферата и океана, и успяха да симулират минали климати, като по този начин повишиха доверието в предсказващата сила на такива модели при разглеждане на бъдещи климатични промени. По този начин се появи безпрецедентен консенсус относно науката за климата, което даде възможност на Работна група I на IPCC за науката за климата да заключи в своя Втори доклад за оценка от 1996 г., че „балансът на доказателствата предполага забележимо човешко влияние върху глобалния климат“. Но докладът също така предупреждава: „Бъдещи неочаквани, големи и бързи промени в климатичната система (каквито са се случвали в миналото) по своята същност са трудни за предвиждане. Това означава, че бъдещите промени в климата може също да включват „изненади“.“ Такива изненади могат да се появят в резултат на така наречените „положителни обратни връзки“: ефекти, които взаимно се подсилват, водещи до незабележимо изменение на климата („отрицателните“ обратни връзки биха имали тенденция за смекчаване, вместо засилване на промените). Един пример е обратната връзка в облака, източник на несигурност в климатичните модели. Тънките облаци на голяма надморска височина в един затоплящ се свят могат да уловят повече топлина от облаците на по-ниска надморска височина, които отразяват топлината обратно в космоса. Друг възможен механизъм за положителна обратна връзка е топенето на ледената шапка на Арктика. Ако това се случи, по-малката ледена шапка на Арктика ще доведе до по-ниско земно албедо (отражателна способност), което означава, че повече топлина ще бъде абсорбирана от планетата. Допълнителни опасни възможности, отбелязани по-горе, са, че големи количества метан могат да бъдат освободени в атмосферата, ако арктическите резервоари от метанови хидрати започнат да се топят, и че температурите в Северозападна Европа могат да паднат с пет градуса или повече в резултат на възможното отслабване, или дори спиране на термохалинната – водена от разликите в топлината и съдържанието на сол – океанска циркулация в Северния Атлантик. Въпреки че IPCC предпазливо предупреди за „обхвата на изненади“ в климатичната система, всъщност не посочи никакви най-лоши сценарии, при които положителните отзиви ще се натрупат и ще доведат до неудържимо глобално затопляне. Един наистина предпазлив подход от страна на човечеството със сигурност би трябвало да отговори на необходимостта от застраховане срещу риска от такава катастрофална възможност. Със сигурност обаче IPCC предупреди, че бъдещото изменение на климата „вероятно ще причини широко разпространено икономическо, социално и екологично разместване“ и че „са идентифицирани потенциално сериозни промени, включително увеличаване в някои региони на случаите на екстремно високи температури, наводнения и суши, с произтичащи от тях последици за пожари, огнища на вредители и екосистеми.“ Уязвимостта към изменението на климата ще е най-голяма в тези региони, където недостигът на храна и вода вече е основна заплаха, главно в развиващия се свят. Самото растениевъдство може да бъде силно чувствително към промените в температурата. Според изследователите Синтия Розенцвайг и Даниел Хилел се очаква добивите на зърнени култури да намалеят в уязвимия Юг. Междувременно износителите на селскостопански продукти в средните и високи географски ширини, като Съединените щати, Канада и Австралия, ще спечелят от по-високите цени, които ще могат да управляват. Следователно страните с най-ниски доходи вероятно ще бъдат най-силно засегнати, тъй като изменението на климата продължава. Работата на изследователите Норман Майерс и Дженифър Кент, публикувана в това, което журналистът Рос Гелбспан посочи в отличната си книга The Heat Is On като „изключително добре игнориран доклад“, разкрива, че промените в мусоните, които носят на Индия 70 процента от валежите ще предизвика сериозен недостиг на храна: „Дори повишаването на половин градус по Целзий ще намали реколтата от пшеница с поне 25 процента.“ IPCC също предупреди, че „промените на климата вероятно ще имат широкообхватни и най-вече неблагоприятни въздействия върху човешкото здраве със значителни загуби на живот“. Както посочва Гелбспан, цитирайки стотиците смъртни случаи, свързани с горещината в Съединените щати и Индия през лятото на 1995 г., вече е имало такива въздействия. Но още по-голяма заплаха е разпространението на инфекциозни заболявания като малария, денга, жълта треска, холера, хантавирус и енцефалит. Ако прогнозираното от IPCC ниво на затопляне се запази, „епидемичният потенциал на популацията на комарите“ в тропическите региони ще се удвои, докато в регионите с умерен климат – включително Съединените щати и по-голямата част от Европа – ще се увеличи сто пъти. Изследователите предупреждават, че увеличение от три градуса по Целзий, доста в обхвата, прогнозиран от IPCC, може да причини до 80 милиона допълнителни случая на малария годишно по света. През последните няколко години световното човешко население нараства над границата от 6 милиарда и, според данни на ООН, се планира да достигне някъде между 7.2 и 8.5 милиарда през 2020 г. Като се има предвид, че вече има невероятен натиск върху природните ресурси като петрол и природен газ – основен фактор зад САЩ. правителствената димна завеса на „войната срещу тероризма“ – допълнителните заплахи, представени от призрака на изменението на климата, могат да създадат безпрецедентни политически и социални катаклизми. Ще приемат ли националните правителства нови, още по-строги, авторитарни мерки за ограничаване на личното потребление, мобилността и привилегиите, както вече започнаха да правят след 9 септември, за да защитят „вътрешната сигурност“? Или, както предполага Сюзън Джордж в своята обезпокоителна книга от 1999 г., The Lugano Report (Pluto Press, London), дали елитните политически и корпоративни сили, които насочват икономическата глобализация за собствените си цели, ще приемат безкомпромисни и ужасни мерки, за да увековечат глобалния капитализъм през двадесетте -първи век, запазвайки „печалбите“ за себе си и нанасяйки „загубите“, а именно Четирите конника на Апокалипсиса, на останалите от нас? Каквото и да крие бъдещето, едно е почти сигурно. „Стресът, причинен от изменението на климата“, предупреждава Гелбспан, ще бъде „смъртоносен за демократичните политически процеси и индивидуалните свободи“. За да обобщим и за да направим въпроса още по-ясен, напрежението, причинено от корпоративната алчност и нелегитимната политическа власт – независимо дали по отношение на предизвиканото от човека изменение на климата, военната опасност, породена от държавата номер едно в света, или продължаващия риск от ядрен срив – са сериозни заплахи за истинската демокрация, личната свобода, екологичната устойчивост и съдбата на милиарди хора по планетата. Дейвид Кромуел е съредактор на Media Lens (регистрирайте се за безплатни медийни сигнали на www.MediaLens.org). Той е и автор на „Частната планета: корпоративно ограбване и отвръщането на удара“, достъпна в Северна Америка (IPG Books) и в Обединеното кралство (Jon Carpenter Publishing).