Администрацията на Тръмп се обърна рязко към икономическия национализъм. Той атакува и подкопава Световната търговска организация, НАТО и ООН. Тръмп и други висши служители изрично обиждат много световни лидери. Той налага високи тарифи. Официални изявления подновяват и поддържат атаки от типа на Студената война срещу Китай, Венецуела, Куба и Иран. Тръмп открито флиртува с националистите, които също наблягат на превъзходството на белите и антимюсюлманската дейност.
Режимът на Тръмп определя своя национализъм до голяма степен негативно, като се фокусира върху три компонента: Обама, Obamacare и глобализацията. Това е, което обвинява най-много за това, което боледува американското общество, за „неамериканизма“, на който най-много се противопоставя. Опозицията на Тръмп се увива в тънки „философски“ обосновки. Един от тях е расизмът, изразен чрез обсесивно отхвърляне на Обама и всичко свързано с Обама. Расизмът трябва едновременно да бъде изрично отречен, за да се покрие по-добре неговото имплицитно, повтарящо се действие. Второто е примитивно либертарианство. Той отхвърля Obamacare като намеса на правителството в личната свобода. Третият (извлечен отчасти от идеолози като Стив Банън) е отхвърляне на глобализацията. Това произтича от враждебността на Тръмп към имигрантите и Китай, както и от многобройните му призиви за „Америка на първо място“.
Национализмът на Тръмп е ясен, но превръща ли се и американският капитализъм в национализъм?
Като цяло, американските работодатели нито мислят, нито се интересуват много от расизма. Някои го използват, за да разделят служителите, да им попречат да се обединят около проблеми на работното място, профсъюзи, нежелани политически инициативи и т.н. Повечето го игнорират, освен ако и докато грубият расизъм не изведе жертви и антирасисти на улицата по начини, които заплашват тяхната търговия или икономика статукво. След това текат лафове срещу расизма. Корпорациите правят предимно козметични корекции, рекламирани от големи усилия за връзки с обществеността. В най-добрия случай се постигат няколко истински, обикновено незначителни подобрения в расовата интеграция и мъчително бавния упадък на институционалния расизъм.
Работодателите в САЩ се интересуват по-малко от Obamacare. Те знаят и оценяват, че това е компромис, одобрен от медико-промишления комплекс. От една страна, те се притесняват, както обикновено, за укрепване на позицията на правителството на пазарите на частни здравни услуги. Но както обикновено, когато правителствената намеса облагодетелства частните капиталисти, те са много заинтересовани и подкрепят. Ако Obamacare може да помогне за прехвърляне на разходите за здравеопазване от работодателите към широката общественост и към служителите, повечето работодатели ще го подкрепят. Още веднъж, непостоянната корпоративна подкрепа за laissez-faire, консервативни, либертариански идеали може и ще раздразни защитниците на тези идеологии.
Работодателите са много по-загрижени и развълнувани от обръщането на режима на Тръмп към икономически национализъм. Това заплашва рентабилността на вече огромните американски корпоративни инвестиции в производството на стоки и услуги в чужбина и в глобалните линии за доставки. Това рискува да даде предимство на чуждестранните конкуренти на отвъдморските пазари пред американските мултинационални компании, активни или заинтересовани там. Глобализацията означава печеливш капитализъм, практикуван в международен мащаб (с ограничена правителствена намеса) от частни капиталистически корпорации, държавни капиталистически предприятия и партньорства между и между тях. Облагодетелстваните от глобализацията се оплакват, когато националистическите икономически политики прекъсват глобалните линии на доставки, провокират търговски и тарифни „войни“ и рационализират правителствените атаки срещу отделни корпорации. Американските мултинационални компании могат да разпределят дарения за Тръмп срещу Байдън, GOP срещу Dems — и по същия начин огромните си медийни разходи — според това, което най-добре подкрепя глобализацията, която те предпочитат.
Досега режимът на Тръмп се люлееше двусмислено между угодната на низостта националистическа реторика и необходимото подчинение на глобализирания американски капитализъм. Режимът се надяваше, че масивно ориентирано към печалбите намаляване на корпоративния данък в края на 2017 г. ще купи мълчаливото съгласие на глобалните корпорации в националистически завой. Тази надежда не се сбъдна. Вместо това имаме изкривена политика на Тръмп. Първо обещава глобален компромис и възраждане на световната търговия и инвестиции, след това се противопоставя на неблагонадеждни, зли търговски и инвестиционни партньори. Той повишава и намалява както митата, така и заплашва да наложи мита, често в шеметна последователност.
Само части от американската бизнес общност са фокусирани изключително върху вътрешния пазар или не зависят от вносни суровини. Тези части остават твърде малки сами по себе си, за да поддържат обръщането на Тръмп към национализма. Помислете за една статистика: митата като дял от стойността на вноса на САЩ паднаха от почти 50 процента веднага след Гражданската война до 1.2 процента през 2008 г.. Протекционизмът, който е толкова централен за икономическия национализъм, беше до голяма степен изоставен в новата история на САЩ. Следователно политическият проект за изместване на Съединените щати към икономически национализъм представлява тежка тежест за всяко правителство. Ключовият въпрос е дали достатъчно американски корпорации могат да променят своите многопластови инвестиции в глобализацията и да станат поддръжници на националистическия обрат.
Отговорът зависи от капиталистическата конкуренция. Възможностите за конкурентен растеж на американските корпорации от 1970-те години на миналия век се фокусират силно върху технически промени и чуждестранни инвестиции в контекста на нарастващата глобализация на свободната търговия. Телекомуникациите, интернет, социалните медии, роботите и изкуственият интелект продължават да движат много печеливши индустрии. Преместването на бивши базирани в САЩ производства в чужбина и производството за бързо развиващи се чуждестранни пазари е било и е много печелившо. Глобализацията е реалност и последващ политически императив, особено през последния половин век.
Но глобалното капиталистическо лидерство на САЩ от последните 50 години сега е на спад. Скорошна статия за външните работи категорично заявява, че хегемонията на САЩ вече приключва и „няма да се върне“. Китай е главният конкурент, но други страни също извеждат или заплашват скоро да извадят ефективни конкуренти. Ако американска мултинационална компания губи конкурентното си предимство на глобален пазар, тя може да подкрепи националистически мерки, даващи ѝ привилегирован, дискриминационен достъп до все още голям американски пазар. Американските мултинационални компании може да са готови да оставят на други конкуренцията за завладяване на бързо развиващ се китайски пазар, ако тези американски фирми получат привилегирован достъп, чрез национализъм, до по-бавно развиващ се американски пазар и/или ако враждебността между САЩ и Китай се изостри. Ако националистическият завой в политиката на САЩ се комбинира с огромни нови субсидии от правителството на САЩ и по-нататъшни намаления на данъците за мултинационалните компании на САЩ, последните може да подкрепят този обрат на националистическата политика. Ако го направиха, това би сигнализирало за висока степен на корпоративно отчаяние в САЩ.
Един националистически обрат в Съединените щати би провокирал повече или по-малко съвпадащи и ответни националистически обрати другаде. В този случай всички участващи страни вероятно биха загубили икономически. Другите големи икономики в света – техните бизнес общности и техните водещи политици – наблюдават отблизо как се развива външната търговия и инвестиционната политика на Тръмп. Те се колебаят да поемат големите разходи от евентуални националистически обрати в своите страни. Те чакат да видят дали това, което Тръмп направи досега двусмислено, ще се втвърди в доминиращата политика на САЩ през следващите години, със или без Тръмп. Една победа на Байдън може да изостави националистическия завой и да поднови до голяма степен проглобализационния консенсус преди Тръмп. От друга страна, ако се сблъскат с корпоративния натиск от другата страна, центристките демократи вероятно ще се огънат.
Може би планът (дори и все още да не е ясен и съзнателен) е да се възстанови хегемонията на САЩ. Този път „мултилатерализмът“ няма да бъде механизмът, който го поддържа. Това работеше добре през последните 75 години, но сега може да е изчерпано. Тогава един нов национализъм на САЩ може да има за цел да подчини една друга част от света (държава или регион), двустранно, като „партньор“. Може би подобен план би могъл да спечели лоялността на националистите, без да компрометира основните интереси на глобалистите.
Накратко, повече от вирусна пандемия, глобален капиталистически срив и изменението на климата тежат върху световната търговия и инвестиции. Същото важи и за въпроса дали глобализираният капитализъм създаде толкова много жертви и критици, че не може да оцелее, без значение как може да бъде преконфигуриран. Ако е така, дали последващият преход ще се придържа към капитализма, но ще изостави „глобализацията“, за да се превърне вместо това в напрегнат, опасен свят на съревноваващи се националистически капитализми? Или, алтернативно, ще станем свидетели на преход към посткапиталистическа глобална система от доста различно организирани предприятия, политически институции (включително национални държави) и движение на производствени ресурси и продукти в нейната география?
Очертават се революционни възможности.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ