По-голямото пътуване: американците в Париж
От Дейвид Маккъло
Simon & Schuster
От всички градове по света, Париж доминира в американското въображение повече от всеки друг. Въпреки че американците може да се възхищават на Рим или Лондон, повече се радват на любовна афера с френската столица, откакто Бенджамин Франклин представляваше 13-те бунтовнически колонии в двора на Луи XVI. Джоузефин Бейкър улови това чувство с тематичната си песен „J’ai deux amours/Mon pays et Paris“. И повече американци от Рик Блейн в Казабланка си казаха отдалеч: „Винаги ще имаме Париж“.
Точно колко американци са имали Париж преди тълпата „Полунощ в Париж“ на Уди Алън става ясно от възхитителната панорама на Дейвид Маккълоу за американския живот в Париж през 19 век. Филмът на Алън твърди, че всеки американец има свой Париж, тъй като главният герой Гил Пендър се поддава на очарованието на града от ерата на джаза на Хемингуей (който го нарича „градът, който обичам най-много на света“), Фицджералд, Гъртруд Стайн и Коул Портър.
Париж на Маккълоу е не по-малко привлекателен, събирайки първия велик романист на страната Джеймс Фенимор Купър и колегите му писатели Ралф Уолдо Емерсън, Хариет Бийчър Стоу и Хенри Джеймс, както и художниците Самюъл Ф. Б. Морс, Мери Касат, Джордж П. А. Хийли, Джеймс Макнийл Уислър, Джон Сингър Сарджънт и Огъстъс Сен-Годенс.
Към светилата на изкуството бяха добавени държавникът Чарлз Съмнър, чийто аболиционистки плам е роден в Париж, смелият дипломат Елиху Б. Уошбърн и първата жена лекар в Америка Елизабет Блекуел.
Маккълоу поставя каталога си от истории срещу парижката кавалкада от бунтове, война, чума, градско обновяване на Хаусман, мода и изобретения. Сагата започва през 1830 г. „С малки изключения“, пише той за вълната от американци, които заляха бреговете на Сена, преди първите гребни параходи да съкратят прекосяването на Атлантическия океан през 1838 г., „те бяха добре образовани и сравнително заможни, или техните родители бяха.“ Млади мъже и няколко известни млади жени търсят в Париж културата и чувството за история, които липсват на тяхната млада страна и от които, според тях, може да се възползва.
Морс работи усърдно в рисуването, често под окуражаващия поглед на своя приятел Фенимор Купър. Липсата на търговски успех го насочва към изобретяването на проводник за комуникация на дълги разстояния, базиран на френската система за визуални сигнали от кули на няколко мили една от друга. Неговият електромагнитен телеграф, предаващ кода от точка и тире, който носи неговото име, доведе до първия трансатлантически кабел, който позволи на парижани и американци да комуникират незабавно за първи път.
Много млади американци, като Оливър Уендъл Холмс, бяха привлечени от Ecole de Médecine във време, когато неговите 5,000 ученици бяха повече от всички студенти по медицина в Съединените щати. Освен това френската медицинска практика позволяваше на мъже лекари да преглеждат жени - невъобразима практика в пуританска Америка. Пуританството бързо избледня в пищните парижки ресторанти, опери, казина, нощни клубове и публични домове. Расовото равенство, което младият Чарлз Съмнър наблюдава в медицински клас в Париж, революционизира възгледа му за равенството между черно и бяло. Неговият запис в дневника отбелязва възглед, който е еретичен в родината му: „Трябва да е, че дистанцията между свободните черни и белите сред нас произтича от образованието и не съществува в природата на нещата.“ Той се завръща в Съединените щати да стане радикален републиканец, противник на робството преди Гражданската война и изключването на бившите роби от обществения живот след това.
Един от героите на американския живот в Париж беше американският министър на Франция по време на френско-пруската война Елиу Уошбърн. Уошбърн, чийто подробен дневник на град, обхванат от глад и след това кръвожадност, е цитиран надълго и нашироко от Маккълог, създава прецедент с отказа си да напусне града по време на пруската обсада и последвалия хаос на Комуната и нейното насилствено потушаване. Въпреки че Маккълоу не го споменава, неговите наследници по време на Първата и Втората световна война, Майрън Т. Херик и Уилям Булит, цитират примера на Уошбърн, който по подобен начин отказва да напусне Париж с останалата част от дипломатическия корпус.
Разказът на Маккълоу за американските светила сред култивираните французи е завладяващ, но той никога не излага причините си да постави изследването си в периода между 1830 и 1900 г. Няма нищо съществено за нито една от двете дати и самият период не представлява „епоха“ в Френска или американска история по начина, да речем, по който магистърската Епоха на революцията и Епоха на крайностите на Ерик Хобсбаум. Този пропуск в обяснението защо е избрал да пише за тези 70 години обаче не намалява удоволствието на този читател да открие начините, по които Париж и съзряващата американска република са се подхранвали взаимно.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
Дарете