След като Алексис Ципрас подаде оставка, Сириза се раздели и първото радикално ляво правителство в Европа беше поставено на колене за по-малко от шест месеца, време е да се замислим. На какво ни научи опитът от последната половин година? И как продължава борбата от тук нататък?
Първият и най-очевиден урок е, че в еврозоната няма място за демокрация, да не говорим за социално прогресивна алтернатива. Разбира се, това беше ясно много преди Сириза да дойде на власт, но все още имаше много сред европейската левица – Ципрас и неговият вътрешен кръг преди всичко – които изглежда таяха наивна вяра, че паричният съюз може по някакъв начин да бъде направен малко по-хуманен .
Драматичният провал на преговорната стратегия на Ципрас сега показа пределно ясно, че това са били, за съжаление, празни мечти. Яростната антидемократична и антисоциална същност на еврозоната е здраво заложена в нейната институционална рамка; структурните ограничения върху действията на правителството – особено за малка и силно задлъжняла периферна страна като Гърция – са просто твърде големи.
Единственият начин да демократизираме еврото е да го разбием.
Вторият – и по-обезпокоителен – урок е, че не можете просто да разбиете еврото. В този смисъл събитията от юли не бяха само уличаващи за Ципрас, който в крайна сметка изневери на обещанието си да сложи край на строгите икономии; те бяха еднакво уличаващи за Лявата платформа на Сириза, която – въпреки че номинално остана „вярна“ на мандата си – в действителност нямаше никакъв надежден план. Но дори и да имаше план, все още му липсваше обществена подкрепа, институционален капацитет и вътрешнопартийно влияние, за да настоява за смислена алтернатива.
Истината е, че еврозоната се превърна в затвор. Номерът сега не е да си блъскаш главата в стената от отчаяние, нито да чертаеш още по-гениални планове за бягство на хартия, а всъщност да започнеш да организираш съкилийниците си за координиран бунт на затворниците. Това ще изисква мощно социално движение в мащаб, далеч надхвърлящ всичко, което невдъхновяващата и старомодна лява платформа на Сириза – сега възстановена като нова про-Grexit партия, наречена Народно единство – може да мобилизира.
Това ни води до третия урок: проблемът не е само Ципрас – това е партията. Ако целият ви политически проект се разпадне в рамките на само шест месеца и ако не сте в състояние да се приспособите към реалността, като смените стратегиите по съответния начин, може би би било разумно да се поразпитате, преди да опитате отново същия неуспешен подход навсякъде.
Причините за провала на Сириза не са просто резултат от „грешна стратегия“. В този смисъл гледната точка на лявата платформа/Народно единство показва опасен политически волунтаризъм, който напълно пренебрегва по-фундаменталната причина зад имплозията на Сириза, която е, че партията като цяло просто нямаше основите в обществото и вътрешните контрасили, за да запази ръководството на партията да се отчита, когато това е най-важно.
В този смисъл проблемът не беше само в наивния ляв европеизъм на вътрешния кръг от „прагматици“ на Ципрас, но и в самото разминаване между това все по-автономно партийно ръководство и по-активистките – но все по-обезправяни – редови служители .
Проблемът, с други думи, се крие не само във факта, че Ципрас беше „заблуден“ от гласовете на сирените на партийни умерени като вицепремиера Драгасакис, но и във факта, че самата партия нямаше капацитета да маргинализира Драгасакис и да върнат Ципрас в ред, след като той предаде raison d'être на Сириза като сила против икономиите. Извън правителството и парламента обикновените активисти на партията бяха безсилни.
Накратко, проблемът не беше само липсата на политическа воля, а липсата на демокрация. И това, разбира се, е обща характеристика на вертикалната партийна форма, при която делегирането на власт на ръководството трябва да повиши политическата ефективност, но в действителност завършва с отдалечаване на последното от популярната база, която трябва да представлява.
Поради тези причини разпадането на първото радикално ляво правителство в Европа не трябва просто да доведе до промяна в стратегията или политическите цели; просто да настояваме за Grexit като край на радикалната политика, едва ли ще впечатли избирателите. Вместо това това, което показа силната мобилизация около референдума, е, че гръцкото общество умира да се откаже не само от строгите икономии, но и от стария начин на правене на политика като цяло.
Ако не друго, референдумът разкри дълбокото желание сред обикновените гърци да участват активно в политическия живот на страната – да им бъде даден глас, да отхвърлят безумните искания на кредиторите, да възстановят чувството за достойнство и самоуважение, да вземат най-накрая нещата в собствените си ръце. В тези мобилизации имаше еманципиращо, партиципаторно и освободително ядро, което трябва да бъде подхранвано и разширявано. Тези мощни енергии, бременни със социална креативност, не могат просто да бъдат „сублимирани“ в призив за Grexit.
Проблемът е, че старомодната партийна политика – поне по начина, по който се практикува в момента – обхваща популярното желание за участие чрез канализиране на тази социална жизненост в програмен набор от изборни обещания, които впоследствие могат да бъдат предадени без никакви реални политически разходи, тъй като органите на народната власт, които потенциално биха могли да държат лидерите отговорни, остават маргинализирани както в партията, така и в обществото.
Следователно истинското предизвикателство не е просто да си върнем държавната власт и да предложим Grexit като алтернативно решение отгоре надолу за икономическата криза, а по-скоро да започнем да изграждаме форми на социална власт, които могат да настояват за значима политическа трансформация отдолу и да създават колектива капацитет за поддържане на социалното възпроизводство в лицето на сериозните краткосрочни трудности, които радикалният разрив на евентуален Grexit би довел до себе си.
Това означава мобилизиране на обществото по улиците, работните места и кварталите; това означава изграждане на тези демократични органи на народната власт отдолу нагоре; това означава премахване на вертикалните партийни структури, активно насърчаване на участието на населението в политическия процес и институционално подчиняване на лидерите на движението. Но най-вече това просто означава създаване на социални условия, при които нито един левичарски лидер не би могъл да помисли отново да предаде своя демократичен мандат.
Дотогава продължаващите призиви за Grexit ще останат нищо повече от празен и неефективен лозунг на кампанията.
Джером Рус е докторант по международна политическа икономия в Европейския университетски институт и основател на редактор на Списание ROAR. Следвайте го в Twitter на @JeromeRoos.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ