Годината не беше много добра за „Европа“ – поне не за идеята за либерален и обединен континент, която през следвоенните десетилетия се въплъти в институциите на Европейския съюз и неговия стремеж към „все по-близък съюз“ за „премахване на бариерите, които разделят Европа“.
Измъчвани от състояние на постоянна криза, затруднени от изтощителен „демократичен дефицит“ и изправени пред неукротимия призрак на възраждаща се реакционна десница, много от амбициозните цели, които някога бяха в основата на европейския проект, сега отстъпват място на демоните от миналото. Расизмът, национализмът и ксенофобията се увеличават, докато различията между народите бързо се задълбочават.
Нищо не илюстрира бавната смърт на европейския идеал по-добре от унищожаването на гръцкия „OXI“ на референдума през юли и възкресяването на оградите и граничния контрол между държавите-членки на ЕС в отговор на най-голямата бежанска криза от края на Втората световна война.
Колективният отговор на Европа и на двете кризи потвърди без съмнение, че двойните понятия „демокрация“ и „солидарност“ – някога считани за основополагащи за европейския проект – отдавна са изпразнени от изцяло неолибералния завой на ЕС след Договора от Маастрихт .
През последните две или три десетилетия, когато бариерите пред капитала бяха премахнати и европейските лидери изградиха своя „все по-тесен съюз“ на финансови и бизнес интереси, бяха издигнати нови стени, за да спрат социалната мобилност и да предотвратят нежеланите други. Народите на Европа и тези, които бягат на стария континент, за да избягат от войната, бедността и преследването, са оставени настрани.
Разбира се, всичко това е било ясно на проницателния наблюдател преди години – но въпреки това е забележително колко бързо могат да се променят възприятията на хората за политическите реалности по време на криза.
През 2004 г., когато бях студент по обмен на Еразъм по политически науки в университета в Болоня, си купих книга на Джереми Рифкин – американският автор, известен със склонността си да заглушава социалните тенденции и да ги превръща в бестселъри, като грубо рекламира техните уместност извън пропорцията.
Книгата беше наречена „Европейската мечта“ и – тъй като беше посветена на „поколението Еразъм от студенти в Европа“ – реших, че може да резонира с моите собствени проевропейски възгледи.
Оказа се, че съм безнадеждно сгрешил, но въпреки това книгата е подходяща за увлекателно препрочитане днес, в светлината на задълбочаващата се екзистенциална криза в ЕС, тъй като перфектно улавя празнотата и наивността на либералната мистика, която някога е заобикаляла европейския проект в разцвета му около началото на века.
В хвалебственото си въведение Рифкин написа, че „Европейската мечта е усилие за създаване на нова историческа рамка, която може... да свърже човешката раса с нова споделена история, облечена в облеклото на универсалните човешки права и присъщите права на природата – какво наричаме глобално съзнание. Това е мечта, която ни отвежда... в една глобална епоха. Европейската мечта, накратко, създава нова история.
Десетилетие по-късно това „глобално съзнание“ изглежда е било нещо повече от евтин либерален фурнир, за да прикрие реакционното коремче на една все по-разтревожена европейска средна класа, чието социално благосъстояние и икономическа сигурност са напълно подкопани от глобализацията, финансизацията и европейската интеграция .
Днес, няколко десетилетия след така прехвалената „глобална епоха“ на Рифкин, европейската мечта лежи на парцали. От пепелта му сега се издигат някогашните забравени чудовища на един възроден национализъм.
Разбира се, нищо от това не е ново. Европейският идеал е на последните си крака от няколко години, изправен пред суверенистично отдръпване, датиращо най-малко от възхода на евроскептичната десница в началото на 2000-те години и отхвърлянето на Европейската конституция на френския и холандския референдум през 2005 г.
Избирателната активност пада на всички поредни европейски избори от създаването на Европейския парламент през 1979 г. и не е надвишавала 50 процента от 1999 г. насам. Демократичната легитимност на брюкселската бюрокрация е публично поставяна под въпрос оттогава.
Тази легитимационна криза беше силно засилена от антидемократичния и антисоциален отговор на дълговата криза в еврозоната. До 2011 г., изправени пред непосредствената заплаха от гръцки фалит и катастрофално разпадане на еврозоната, европейските лидери публично предупреждаваха, че ЕС като цяло стои на ръба на колапса.
Въпреки че подобни изявления очевидно бяха самоцелни по онова време, като имаха за цел да оправдаят драконовски мерки за спасяване на еврото, те наистина съдържаха елемент на истина, който досега беше табу: фактът, че процесът на европейска интеграция може точно като лесно преминават на заден ход; признание, че движението към „все по-голямо обединение“ в никакъв случай не може да се приема за даденост.
Но ако тези тенденции вече се обсъждаха открито от 2005 г. и особено от 2011 г. нататък, събитията от изминалата година наистина доведоха вътрешния разпад на ЕС до точка, от която няма връщане.
Бруталното финансово задушаване на първото водено от Сириза правителство и внезапното издигане на нови огради и граничен контрол между държавите-членки на ЕС показват, че двете ключови „постижения“ на неолибералния европейски проект – Европейският паричен съюз и Шенгенското пространство без граници – са и двамата в смъртна опасност.
В съчетание с неговия брутален режим на строги икономии, неговото крайно незачитане на законово установените и международно обвързващи човешки права на бежанците и неговото реакционно потискане на гражданските свободи след атаките в Париж, стана ясно, че ЕС вече не е в състояние да защити дори свои собствени ограничени либерални принципи.
Това, което възниква в този сценарий, е дълбока криза на управляемостта. Както твърди изтъкнатият немски социолог Волфганг Щреек в скорошно интервю за списание ROAR, Европа сега се намира в политическо междуцарствие. И както Антонио Грамши прочуто твърди през 1930-те години на миналия век, такива междуцарствия са склонни да бъдат придружени от появата на всякакви болестни симптоми.
Изправени пред тези мрачни условия, задачата на по-широката левица и масовите движения е да започнат да изработват конкретни алтернативи на разлагащите се институции на Европейския съюз и да започнат да изграждат еманципиращ и трансформиращ политически проект, който може да противодейства на продължаващото налагане на неолибералните политики на ЕС догма, като същевременно възпре възраждането на реакционната десница.
За една умираща прогресивна опозиция организирането на такова трансформиращо действие ще бъде трудна задача. И все пак първите признаци на нова политика вече изгряват на хоризонта и нови възможности за социална агитация и политическа организация несъмнено ще възникнат през 2016 г.
Възникнали от иновативните демократични практики на масовите борби срещу строгите икономии и от логиката на участието на самоорганизираните инициативи за общите блага, новите организационни форми и политически въображаеми са пионери от активисти от целия континент. Те могат да формират основата за радикално различен вид европейско обединение в бъдеще: „обща Европа“.
Подкрепена от политически възпламенителни моменти като гръцкия OXI, мобилизациите #RefugeesWelcome и изборните победи на общинските платформи в Испания, подобна еманципаторска обикновена политика все още може да предложи амбициозна алтернатива на перспективата за безкраен неолиберален разпад и засилване на националистическото напрежение.
Дали ще бъде достатъчно е съвсем друг въпрос – въпрос, на който се надяваме да можем да отговорим много по-добре след една година. Междувременно най-доброто, което движенията могат да направят, е да изградят и разширят своята колективна власт в очакване на неизбежните социални, икономически и политически сътресения, които тепърва предстоят.
Джером Рус е докторант по международна политическа икономия и основател на редактор на Списание ROAR.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ