Днес, 1 май 2014 г., е Международният ден на труда. Струва си да обобщим колко добре са се справили американските работници — и техните синдикати — през последната година; от началото на така нареченото икономическо възстановяване в средата на 2009 г.; и за предходните последните десетилетия.
Какво се случи с работните места, заплатите и доходите, здравеопазването и пенсионната сигурност и други показатели за качеството на живот на повече от 100 милиона лица, които не са под надзора – ядрото на работническата класа в Америка – през последното десетилетие и особено от 2009?
Това, което ни казва обобщението на фактите, е следното:
• Въпреки че от 2009 г. насам бяха създадени работни места за мениджъри, надзорници и висококвалифицирани бизнес и технически професионалисти, работните нива за ядрото на американската работническа класа – категорията на повече от 100 милиона „Производствени и ненадзорни работници“ – е все още с 11 милиона под нивата от 2007 г. преди рецесията. Работните места в производството все още са с 1.4 милиона по-малко днес, отколкото през 2007 г., а работните места в строителството с 1.3 милиона по-малко.
• Реалното ниво на безработица в САЩ е приблизително 14%, когато „скритите безработни“ се добавят към редиците на официално декларираните безработни на пълен работен ден (U-3) и непълно заети (U-6). Това са приблизително 22 милиона все още безработни след пет години на така нареченото икономическо възстановяване.
• Качеството на създаването на работни места от 2009 г. насам е изключително лошо според историческите стандарти в миналото. САЩ „избиват“ високоплатени работни места с добри доходи срещу ниско заплащане, все по-често работа на непълно работно време/временни (условни) работни места, с малко, ако изобщо има такива, предимства. 79% от работните места, загубени по време на неотдавнашната рецесия, плащат повече от $14/час, докато 58% от работните места, създадени след рецесията, са с ниско заплащане (по-малко от $14 и с медиана от само $7.69 час).
• Въпреки че бяха добавени повече от 5 милиона работни места след официалния „край“ на рецесията през юни 2009 г., повече от 5 милиона са напуснали работната сила или не са успели да си намерят работа като нови участници – 5+ милиона „в“ и 5+ милиона „изход“ допълнителен отлив. Тъй като участието на работната сила е намаляло като цяло (от 66.2% на 62.9% от 2009 г.) и е намаляло особено бързо за възрастовите групи 35 и по-малко, вече пенсионирани работници навлизат в работната сила в рекорден брой, тъй като спестяванията им са изчерпани и пенсионните им доходи се намаляват. Най-бързо нарастващите възрастови групи, навлизащи в работната сила, са: възраст 65-69 (64% увеличение на участието), 70-74 (91%) и >75 (81%).
• Икономиката на САЩ не само създава високо заплащане срещу ниско заплащане и напускане на работна сила за нови служители, но също така създава работни места без профсъюзи, като в процеса намалява участието в синдикатите в частния сектор до исторически ниски нива, невиждани от 19 век.
• Профсъюзното членство в частния сектор е намаляло до само 6.7% от общата работна сила, или 7.3 милиона – спад с приблизително 5 милиона от 1980 г. въпреки че 45 милиона повече наети работници са се включили в работната сила. И за първи път от десетилетия, от 2009 г. насам, членството в синдикатите в публичния сектор също започна да намалява от 2009 г. насам, спадайки с повече от 2% пункта.
• САЩ изпитват хроничен дългосрочен проблем през 21-ви век със създаването на работни места, достатъчни, за да се справят с нарастването на населението, структурен проблем в икономиката на САЩ, който очевидно датира от началото на последната рецесия. Само от 2009 г. съотношението на заетите към населението на САЩ е спаднало от 63% на 58.7%. Населението расте много по-бързо, отколкото икономиката може да създаде работни места.
• Икономиката на САЩ е развила съответния проблем с невъзможността за намиране на работа за дългосрочно безработни, чийто брой расте като процент от всички безработни. Съотношението заетост спрямо населението продължи да намалява както през неотдавнашната рецесия, така и през възстановяването, разкривайки хроничен структурен проблем при създаването на работни места в икономиката на САЩ в дългосрочен план. Дългосрочно безработните като процент от общия брой безработни остава два пъти по-висок (36%) от историческата средна стойност (18%) днес, пет години след възстановяването.
• Неравенството в доходите нараства в САЩ не само защото богатите стават все по-богати, но и защото работническата класа на САЩ е заключена в стагнация на растежа на заплатите (в най-добрите времена) или намаляващ растеж на заплатите (в периоди на рецесия или бавен растеж) за миналото 30 години.
• Реалната средна почасова заплата за 100 милиона плюс заети на пълен работен ден основна работническа класа, коригирана с инфлацията, е намаляла въпреки почти пет години на „възстановяване“ от $8.86/час. (коригирани в цените от 1982-84 г. според оценките на правителството на САЩ) до $8.83/час.
• Но когато се коригира за основната работническа класа като цяло — не само заетите на пълен работен ден — спадът в доходите на основната работническа класа от 2009 г. насам е рязък (т.е., когато се коригира допълнително за нарастването на милиони повече работници на непълно работно време/временни работници, безработни , за милиони работници, напускащи работната сила, за увеличаване на милиони работници с увреждания, за изтичане на обезщетенията за безработица на милиони и за нарастващия дял на работниците в разходите за здравни обезщетения и намаленията на пенсионните обезщетения). Коригираният спад е поне 15%.
• Според правителствената статистика на САЩ (некоригирана по-горе), реалният среден доход на домакинството спадна с 4.1% при Джордж У. Буш, срина се с 9.6% от 2008 г. при Обама, възстановявайки само 3.4% от общия спад от 2012 г. насам – т.е. нетна загуба от повече над 10% от 2000 г.
• Делът на заплатите и възнагражденията от общия национален доход е намалял стабилно в продължение на 30 години, от 55.6% през 1983 г. до 52.0% през 2007 г. точно преди рецесията. Той продължи да пада по време на периода на рецесия 2007-09 г., както и по време на възстановяването след 2009 г., до 49.1% днес.
Заключителни коментари
През изминалата година се изписа много за нарастващото неравенство в доходите в Америка и как най-богатите 1% домакинства, които почти изключително извличат доходите си от възвръщаемост на капитала (капиталови печалби от търговия с акции и облигации, валутни спекулации и деривати, лихви , недвижими имоти, наеми и т.н.), са натрупали 95% от всички печалби на националния доход в икономиката на САЩ след официалното начало на така нареченото икономическо „възстановяване“ през юни 2009 г.
Либерални икономисти като Пол Кругман, Робърт Райх, Джеймс Гълбрайт и други написаха множество книги и безброй вестникарски колони по темата за неравенството в доходите като цяло през последната година. Те най-накрая откриха през последните години тъжния факт за ускоряване на неравенството в доходите в Америка, развиваща се тенденция, която се развива от десетилетия, поне от началото на 1980-те години.
Но докато либералните икономисти днес най-накрая се съсредоточават върху това защо и как най-богатият 1% натрупват повече за себе си, не е обърнато достатъчно внимание на това защо и как повече от 100 милиона домакинства от работеща класа в Америка се справят толкова зле - и все повече — през последните десетилетия и по-специално през последния период 2004-2014 г. Нито мейнстрийм коментарите предлагат много по пътя на коригиране на историческия упадък в условията на американската работническа класа. Как да се подобри последното е също толкова важно, колкото опитомяването на бързите капиталови приходи на богатите и свръхбогатите. Но засега предстоят само хладни и консервативни предложения от масовата икономическа професия, предложения, които са дългосрочни и „безопасни“ за собствениците на Капитал днес и не смущават техните политически приятели и благодетели.
Това състояние на повече от 100 милиона работещи семейства в Америка днес, Международния ден на труда 2014, е толкова плачевно, колкото ускоряващото се натрупване на доходи и богатство с 1% е отвратително. Разбира се, двете тенденции не се изключват взаимно, а са пряко свързани. Богатите и много богатите стават свръхбогати и мегабогати до голяма степен за сметка на останалите.
(Забележка: Предстои по-подробен анализ на тези тенденции в публична статия на д-р Расмус под заглавието „Американски трудов баланс: 1984-2014“. Потърсете копие на неговия уебсайт по-долу през следващите седмици).
Д-р Расмус преподава политическа икономия в колежа St. Marys в Морага, Калифорния. Той е автор на книгите от 2012 г. и 2010 г. „Икономиката на Обама“ и „Епична рецесия: Прелюдия към глобалната депресия“, публикувани от Pluto Press. Води седмичното радио шоу, Alternative Visions, в Progressive Radio Network. Неговият уебсайт: www.kyklosproductions.com, неговият блог: jackrasmus.com и twitter адрес: @drjackrasmus.
1 коментар
Canadian Organized Labour have,”sold the farm”. Elected Union Representatives don’t want to fight back because, they might loose their $40.00 an hour jobs and pensions that start upon starting retirement. Newspaper ownership concentration has created the desired effects – ignorance and compliance but local career union elected reps. accept it because their off the floor, clean, healthy and don’t want to do the increased work at the increased pace. In my opinion, workers need their own newspaper owned, managed and produced by themselves. No corporate advertising and no government advertisements. We decide whats in it by consensus. Retirees are involved in the ownership as well.
макс
Пенсиониран служител на генералния директор на Канада
Разочарован член на UAW/CAW & TCA/Unifor Local 199