Топлите води на залива изглеждат тихи от мястото, където седя, но такова спокойствие едва ли отразява конфликтите, които този регион продължава да генерира. Еуфорията от така наречената Арабска пролет отдавна е отминала, но това, което остава, е регион, който е богат на ресурси и обременен с лесно манипулируема история, който е в състояние на безразсъден преход. Никой не може да види как ще изглежда бъдещето, но възможностите са предостатъчни и вероятно трагични.
В многобройните ми посещения в региона никога не съм срещал такава липса на яснота по отношение на бъдещето, въпреки факта, че бойните линии са начертани както никога досега. Правителства, интелектуалци, секти и цели общности се нареждат от двете страни на много разделения. Това се случва в различна степен навсякъде в Близкия изток, в зависимост от местоположението на конфликта.
Някои държави са пряко погълнати от кървави и определящи конфликти – революции, които са се заблудили, както в Египет, или въстания, превърнали се в най-разрушителните граждански войни, както в Сирия. Обратно, онези, които засега са пощадени от агонията на войната, са много ангажирани във финансирането на различни военни партии, транспортирането на оръжия, обучението на бойци и воденето на медийни кампании в подкрепа на една страна срещу друга. Вече не съществува такова неуловимо понятие като обективността на медиите, дори и в относително отношение.
И все пак в някои случаи линиите също не са начертани с никаква степен на сигурност. В редиците на сирийската опозиция срещу режима на Баас в Дамаск групите са твърде много, за да бъдат изброени, а собствените им съюзи се променят по начини, които малцина в медиите изглежда забелязват или искат да докладват. Произволно пишем за „опозиция“, но в действителност няма истински обединяващи политически или военни платформи, независимо дали става въпрос за Висшия военен съвет, Сирийския национален съвет или Сирийската национална коалиция. В интерактивна карта, формулирана от Ал Джазира предимно въз основа на това, което изглежда като цялостни заключения, военният съвет „твърди, че командва около 900 групи и общо най-малко 300,000 XNUMX бойци“. Твърдението за действителен контрол над тези групи може лесно да се оспори и има множество други групи, които действат въз основа на собствените си програми или обединени под различни военни платформи, без да са свързани с никоя политическа структура, не и тези в Истанбул или другаде.
Лесно е обаче да се свърже постоянният конфликт с предполагаемия по своята същност изпълнен с насилие Близък изток. В продължение на почти две десетилетия мнозина предупреждаваха, че американската военна намеса в Ирак в крайна сметка ще „дестабилизира“ целия регион. Терминът „дестабилизиране“ разбира се беше уместен, тъй като Израел направи повече от справедливия си дял, за да дестабилизира няколко държави, да окупира някои и да унищожи други. Но перспективите за политическа дестабилизация бяха много по-зловещи, когато най-могъщата държава в света инвестира голяма част от своята мощ и финансови ресурси, за да свърши работата.
През 1990-91 г., след това отново през 2003 г. и още веднъж през 2006 г. Ирак беше използван като гигантско поле за експерименти за война, „изграждане на държава“ и провокирана от САЩ гражданска война. Регионът никога не е преживявал такова разделение, което да приспособи сектантските линии, както тогава. Дискурсът, който се присъедини към войната на САЩ, беше нагло сектантски на шиитското мнозинство, потиснато от сунитското малцинство. Те пренаредиха един от най-сложните политически пейзажи в света в рамките на няколко седмици, въз основа на план, измислен от базирани във Вашингтон „експерти“ с малък опит в реалния живот. Ирак не само беше разкъсан на парчета, но беше многократно преработван, за да се приспособи към некадърното разбиране на историята на Америка.
Ирак продължава да страда, дори след като САЩ уж са изтеглили военните си. Хиляди загинаха в Ирак през последните месеци, като жертвите бяха етикетирани като членове на една или друга секта. Но иракската болест сега се превърна в регионално състояние. И подобно на САЩ, когато нахлуват в суверенни държави и пренареждат политическите граници, групи като Ислямска държава в Ирак и ал-Шам (ISIS) действат навсякъде, където намерят своето призвание, без да зачитат географските граници. Създадена в Ирак през 2006 г. като платформа за различни джихадистки групи като Ал Кайда в Ирак, ISIS е мощен компонент на жестоката война, която се води в Сирия. Въпреки лошата си репутация, изглежда, че има малък проблем с намирането на достъп и ресурси. Още по-лошо, в части от Сирия той всъщност управлява донякъде стабилна икономика, която му дава по-голяма привилегия от местните сирийски групи.
Такива групи никога нямаше да съществуват в Ирак или да се преместят относително лесно в други страни, ако не беше американската инвазия. Те действат като частни армии, разделени на по-малки банди калени в битки бойци, които са способни да си проправят път през границите и да поемат контрол над цели общности. Ал Кайда, някога едва известна група преди 12 години, сега се превърна в заинтересована страна в бъдещето на цели страни от Близкия изток.
За страните, които не са подложени на катаклизми като тези в Сирия и Ирак, те обаче разбират, че е твърде късно да играят ролята на зрител. Това е всеобща война в процес на създаване и няма време за неутралитет. Тревожните прогнози за променящия се физически пейзаж на региона са в ход и малко страни изглежда са пощадени.
Неотдавнашният материал на Робин Райт в New York Times, „Да си представим преначертан Близък изток“ е типична спекулация, направена от американски политически и медиен елит за Близкия изток. Те го приложиха сериозно преди и след американското нахлуване в Ирак, където разделиха арабската страна на всякакво обединение, което отговаряше на интересите на САЩ, в типична формула „разделяй и владей“. Този път обаче перспективите са плашещо сериозни и реални. Всички основни играчи, дори и привидно да се противопоставят един на друг, всъщност допринасят за правдоподобното разделение. Според Райт, не само държавите биха могли да станат няколко по-малки, някои от издълбаните територии биха могли да се свържат с изрязаните части на съседни държави.
Дори „градове-държави – оазиси с множество идентичности като Багдад, добре въоръжени анклави като Мисурата, третият по големина град в Либия, или хомогенни зони като Джабал ал-Друзе в Южна Сирия – може да се завърнат, дори ако технически са вътре в отделните държави“, той написа. Придружаващата инфографика беше озаглавена: „Как 5 страни могат да станат 14“.
Независимо дали подобни събития някога ще се осъществят, самата прогноза говори за безспорно променящия се характер на конфликта в Близкия изток, където страните сега са въвлечени във война. Новите бойни линии вече са сектантски, носейки симптоми на безмилостната гражданска война в Ирак. Всъщност играчите са повече или по-малко същите, с изключение на това, че „играта“ сега е разпространена, за да надхвърли порестите граници на Ирак в много по-широки пространства, където екстремистите имат надмощие.
Оттук топлите води на залива изглеждат тихи, но измамно.
Рамзи Баруд (www.ramzybaroud.net) е международно синдикиран колумнист и редактор на PalestineChronicle.com. Последната му книга е: My Father was A Freedom Fighter: Gaza's Untold Story (Pluto Press).
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ