Много палестинци си спомнят и споменават ал-Накба, известна още като Катастрофата, на 15 май всяка година. Събитието отбелязва експулсирането на близо един милион палестинци, докато техните села са унищожени. Унищожаването на Палестина през 1947-48 г. постави началото на раждането на Израел. По-старите поколения предават суровата и потискаща памет за колективния си опит на по-младите палестинци, много от които днес живеят свои собствени накбаси.
Отразявайки ал-Накба, симпатизиращите арабски и други медии пускат тъжна музика и показват черно-бели кадри на разселени, уплашени бежанци. Те правилно подчертават концепцията за Сумуд, непоколебимостта, тъй като показват палестинци от всички възрасти, които държат ръждясалите ключове на домовете си и настояват за правото си на завръщане. Други, по-малко симпатични медии обсъждат ал-Накба, ако изобщо го правят, като странична бележка – неудобство в израелския разказ за уж чудотворното раждане на една нация и нейното развитие до идиличен оазис на демокрацията. Това, което такива редукционистки представяния често не успяват да покажат, е, че макар ал-Накба да е започнала, тя никога не е завършила истински.
Тези, които претърпяха болката, вредата и загубата на ал-Накба тепърва ще получат справедливостта, която им беше обещана от международната общност. Резолюция 194 на ООН гласи, че „на бежанците, които желаят да се върнат в домовете си и да живеят в мир със своите съседи, трябва да бъде разрешено да го направят възможно най-рано“ (член 11). Тези, които причиниха тази несправедливост, тепърва ще постигат крайните си цели в Палестина. В крайна сметка Израел няма дефинирани граници случайно.
Давид Бен Гурион, първият министър-председател на Израел, веднъж пророкува, че „старите (бежанци) ще умрат, а младите ще забравят“. Той говореше с грубостта на завоевател. Бен Гурион изпълни военните си планове до възможно най-голяма степен. Всеки регион в Палестина, който трябваше да бъде превзет, беше превзет, хората бяха прогонени или избити в домовете и селата си. Бен Гуйрон „изчисти“ земята, но не успя да изчисти миналото на Израел. Паметта продължава.
Бен Гурион спомена селото на собственото ми семейство – Бейт Дарас – което е станало свидетел на три битки и клане. В запис в дневниците си на 12 май 1948 г. той пише: „Бейт Дарас беше убит с минохвъргачки. Петдесет араби (бяха убити). (Селата) Башит и Савафир бяха окупирани. Има масово изселване от близките райони (съседи в Majdal). Имаме 5 убити и 15 ранени. ” (Военни дневници, 1947-1949).
Повече от петдесет души бяха убити в Бейт Дарас този ден. Една възрастна жена от Газа, Ум Мохамед – за която говорих в последната си книга „Баща ми беше борец за свобода“ – се позовава на вероятно същото събитие:
„Градът беше бомбардиран и беше обкръжен от всички посоки. Нямаше изход. Въоръжените мъже (бойците на Бейт Дарас) казаха, че ще проверят по пътя за Исдуд, за да видят дали е отворен. Те се придвижиха напред и стреляха няколко пъти, за да видят дали някой ще отвърне на огъня. Никой не го направи. Но те (ционистките сили) се криеха и чакаха да устроят засада на хората. Въоръжените мъже се върнаха и казаха на хората да евакуират жените и децата. Хората излязоха (включително) тези, които бяха събрани в огромната ми къща, семейната къща. В къщата имаше предимно деца и деца. Евреите (войниците) оставиха хората да излязат, а след това ги бичуваха с бомби и картечници. Паднаха повече хора, отколкото тези, които успяха да бягат. Сестра ми и аз... започнахме да тичаме през нивите; падаме и ставаме. Сестра ми и аз избягахме заедно, хванати за ръце. Хората, които излязоха на главния път, бяха убити или ранени. Стрелбата падаше върху хората като пясък. Бомбите от едната страна и картечниците от другата.
Бен Гурион не би се съмнявал непременно в разказа на Ум Мохамед. Той откровено заяви: „Нека не пренебрегваме истината помежду си...политически ние сме агресорите и те се защитават...Държавата е тяхна, защото те я населяват, а ние искаме да дойдем тук и да се установим, а според тях искаме да им отнеме страната им” (както е цитирано в Съдбовния триъгълник на Чомски, стр. 91-2).
Точно поради тази причина не са забравили нито стари, нито млади. Всеки ден е поредното проявление на същата продължителна ал-Накба, която продължава вече 64 години. Трудностите на младите хора днес са неразривно свързани с насилственото и ужасяващо изкореняване преди десетилетия.
Ал-Накба също остава продължаващ проект през поколения израелски ционисти. Когато Бен Гурион почина през 1973 г., настоящият израелски министър-председател Бенямин Нетаняху беше на около двадесет години. Тогава той служи последната си година в израелската армия, а днес управлява Израел с коалиция, която включва почти три четвърти от израелския парламент. Подобно на повечето израелски лидери, той продължава да допринася за самия дискурс, чрез който Палестина беше завладяна. Той говори за мир, докато неговите войници и въоръжени заселници превземат палестинските домове и ферми. Той отправя многократни предложения към палестинците за „безусловни“ преговори, като повтаря своето насилствено отхвърляне на всеки палестински стремеж. Лобито му във Вашингтон е много по-силно от всякога. Той царува върховно, докато продължава да изпълнява „визията“ на ранните ционисти.
Стари ключове и актове на откраднати земи свидетелстват за опита между поколенията, който е Ал-Накба. Днес палестинците продължават да бъдат тласкани зад военни контролно-пропускателни пунктове. Отказано им е правото на подходящо медицинско обслужване, а вековните им маслинови дървета са безмилостно унищожени с булдозери. Това, което Израел не успя да контролира обаче, е решимостта на палестинците. Затворът, контролно-пропускателният пункт и оръжието остават в нашата колективна памет по начин, който не може да бъде държан в плен, контролиран или застрелян.
Всъщност ал-Накба не е конкретна дата или оценка на времето, а целостта на тези 64 години и продължаващите. Събитието не трябва да бъде отнесено към рафтовете на историята, докато бежанците все още са бежанци и заселниците продължават да ограбват палестинската земя. Докато Нетаняху говори езика на Бен Гурион, ще последват други „катастрофални“ епизоди. И докато палестинците държат ключовете и делата си, старите може да умрат, но младите никога няма да забравят.
RamzyBaroud (www.ramzybaroud.net) е международно синдикиран колумнист и редактор на PalestineChronicle.com. Последната му книга е My Father Was a Freedom Fighter: Gaza's Untold Story (Pluto Press, Лондон).
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ