Решителността на администрацията на Буш да „реформира“ арабския свят поставя заплетена дилема, поне за арабите.
От една страна, арабските страни имат спешна нужда от всеобхватна промяна, промяна, която фундаментално обновява техните политически, икономически и дори културни институции. Но нека си признаем; не добротата на президента Буш и неговото събрание от квазиидеолози е това, което мотивира тези инициативи, последната от които е Инициативата за голяма демокрация в Близкия изток (GMEI).
Вицепрезидентът на American Enterprise Institute Даниел Плетка беше непреклонна в уверенията си пред мен по време на скорошно интервю, че правителството на САЩ има добри намерения.
„Не е честно ние да освободим Ирак“ и да оставим останалите араби на свобода, каза ми тя без капка сарказъм.
Плетка, един от водещите неоконсерватори на Америка, трябва да е знаел, че тези приказки за демокрация, освобождение и овластяване на човечеството не убеждават никого, освен може би някои невинни души, живеещи в периферията на историята без никакви познания по политическа икономия, че насочва курса си в продължение на хилядолетия.
Но защо да се притеснявате, ако намеренията на Америка са толкова очевидни? Причината е доста проста: тъй като арабите наистина се нуждаят от реформи – и то силно – САЩ могат лесно да използват този императив, за да обслужват своите стратегически интереси в региона. Наскоро завърнал се от посещение в Ирак, представителят на САЩ Пол Райън (R-Wis) посъветва Белия дом да промени подхода си към „войната срещу тероризма“, за да включи „оръжието“ на демократизацията (бюлетини в ръце и пари в джобове, според на безкрайната мъдрост на Райън.)
„Тенджерата под налягане в арабския свят и Близкия изток е за демокрация. И това е най-добрият износ на страната ни и най-големите ни оръжия във войната срещу тероризма“, каза Райън. Може би може да се обоснове такава терминология като „най-великото оръжие“, „най-добрият износ“ и „долара в джобовете“ въз основа на прекалено войнствения бизнес манталитет на политическия елит на Америка. Но как може да се обясни фактът, че Райън вижда в някои несъмнено недемократични арабски правителства пример за подражание, като същевременно настоятелно отхвърля други, които са също толкова недемократични?
Изглежда, че „везната на демокрацията“ на правителството на САЩ винаги ще се накланя в полза на онези, които безспорно се съобразяват с политическите и бизнес интереси на Вашингтон в Близкия изток.
Въпреки това, разбирането сред много араби, че правителството на САЩ се стреми да продължи своята стратегическа цел в региона, едва ли може да намали затруднението.
Докато някои влиятелни арабски лидери яростно и недвусмислено отхвърлят инициативата на САЩ под прикритието на добре звучащата фраза „реформата трябва да дойде отвътре“, много араби се оказват в застой, изправени пред същата трънлива задънена улица.
Вземете за пример спонсорираното от ООН изследване на арабски учени: Докладът за развитието на човешкия живот в арабските държави.
Докладът не поддържа никакви илюзии; „глобалната вълна на демокрацията едва е достигнала арабските държави“, мрачно завършва той.
В много арабски страни бедността и неграмотността са достигнали зашеметяващо ниво; нарушенията на човешките права са широко разпространени; затворите гъмжат от „затворници на съвестта“; свободата на изразяване е ограничена до прессъобщения и празни обещания; дори когато има положителна промяна, тя често е бавна и недостатъчна, поведение, което се рационализира от непреодолимата нужда от „постепенност“ в реформите.
Интересното е, че тази „постепенна“ промяна почти винаги гарантира абсолютната роля на политическия елит.
Това е оста на дилемата на арабския народ. От една страна, те виждат американската демократизация на практика в Ирак: гигантски, предимно американски корпорации, борещи се за петрола на страната и безкрайно насилие, което превръща кварталите в купища отломки и разпръснати части от тела.
Междувременно не много араби се утешават от помпозните обещания, дадени от техните управници за предстоящи реформи, които са наложени сами, а не наложени от външни лица. Ако наистина е имало такава официална арабска алтернатива на наложената от САЩ реформа, тогава човек трябва да се запита: Къде е тя? Защо не го разкриете сега? И какви са последващите механизми, които биха гарантирали прилагането му, ако действително съществува?
Освен това упоритостта на някои арабски страни да поставят разрешаването на арабско-израелския конфликт като предпоставка за демократична реформа изглежда доста саморазрушителна. Разбира се, ако идеята е да се подчертае, че Вашингтон се интересува само от постигането на стратегическите си цели, а не от лечението на кървящата рана в региона, илюстрирана от конфликта в Близкия изток, тогава разбираме.
Но колко дълго арабските правителства могат да размахват този меч? Трябва ли на арабските жени да бъде отказано подходящо образование, арабско обществено политическо представителство и на арабските нации интегрирана икономическа система, докато израелският Ариел Шарон не реши да сложи край на колониалното си управление на Западния бряг и Газа?
Колкото и жесток и скъп да беше арабско-израелският конфликт, все още не виждам връзката.
В серия от интервюта, които проведох с водещи арабски интелектуални и религиозни фигури, имаше колективно споразумение, че „реформите не могат да бъдат налагани“, особено „не отвън“, и че трайните истински реформи „трябва да дойдат отвътре“.
Това е аргумент, който сам търся. Притеснявам се обаче, че угаждането с подобни твърдения без каквито и да било съществени квалификации ще доведе само до нова част от лозунги, кухи като останалите. Водещият автор на доклада за правата на човека, египетският социолог Надер Фергани препоръча в неотдавнашен коментар в базирания в Лондон вестник Al-Hayat Arabic, че арабите трябва да отхвърлят инициативата на САЩ и да се съсредоточат върху усилията на местно ниво за изграждане на своите демократични общества.
Изглежда като добър компромис, но дори и тогава все още има сериозно изоставане в измислената арабска алтернатива.
По-голямата опасност от предвидената от САЩ реформа е, че тя не е изправена почти без сериозна арабска алтернатива. Още по-тревожно е, че тежкото положение на потиснатото, лишено от избирателни права и недостатъчно представено арабско население се мотае на дъното на приоритетната стълбица, както за Вашингтон, така и за официалния арабски кръг.
Ако арабските правителства наистина искат да защитят правата на своя народ, те със сигурност нямат нужда от Буш и неговите неоконсерватори да им казват как. Що се отнася до Вашингтон, звучи абсурдно да се провежда всеобхватна междуконтинентална кампания за правата на човека, докато не е в състояние да зачита правата на народа на една държава, Ирак. Междувременно арабските интелектуалци не трябва да позволяват тяхното отхвърляне на външната политика на САЩ да застане като бариера пред сблъсъка с ужасната реалност, в която техният народ е принуден да живее.
Заредените лозунги вече не са достатъчни. Осезаемата промяна изисква осезаемо действие. Или това, или в крайна сметка избитите и деморализирани араби няма да останат без друга възможност освен тази, предвидена от Вашингтон.
Именно тази непосредственост прави дилемата на арабите още по-плашеща и по-завладяваща.
-Рамзи Баруд е американско-арабски журналист.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ