Съобщаваното оскверняване на Корана от американски пазачи в скандалния затвор Гуантанамо, както първоначално беше съобщено от Newsweek на 9 май 2005 г., не беше – както трябваше да бъде – възможност за задълбочено изследване на практиките на американската армия и по този начин нарушения на правата на човека спрямо мюсюлмански затворници в многобройните лагери за задържане, издигнати по целия свят.
Като се има предвид, че подобни практики са напълно съвместими с основната политика, възприета от администрацията на Буш в целия Близък изток, човек едва ли преминава границата на разума, когато очаква ключови вестници да контекстуализират докладвания епизод с хвърляне на Корана в тоалетната с аналогични практики в Ирак и Афганистан.
Но както показва опитът, това е твърде много за очакване. Вместо това, фокусът на широкото отразяване на новините и коментарите в медиите беше фиксиран върху по-малко спешния въпрос на журналистическата отговорност и привидно присъщия проблем на мюсюлманската изостаналост и садизъм.
Лондонският „Таймс“ направи умен избор, като избра мюсюлманина Иршад Манджи, който да отговори на ожесточения отговор на скандала.
В статия, озаглавена „Защо ние, мюсюлманите, не пораснем?“ Манджи, който изглежда очевидно неангажиран, намери за най-подходящо да подтикне дискусия в семантиката, поставяйки под въпрос здравословността и светостта на самия Коран. Коранът, според писателя, „съдържа неясноти, несъответствия, откровени противоречия и възможност за човешка редакция“.
Какво общо има това?
Статията, публикувана и от известния New York Review of Books, настояваше да се припише вината на популярния и понякога насилствен мюсюлмански отговор на доклада, а не на кулминационните чувства на антиимпериалистическо потисничество, изпитвано от най-бедните мюсюлмански нации, повечето особено Афганистан.
От друга страна, Джеф Джейкъби, колумнист за Boston Globe, избра да прокара границите на културната нечувствителност до откровена обида в статията си, озаглавена „Защо ислямът е неуважаван“.
Започвайки статията си с въображаеми сценарии на християни, евреи и будисти, бунтуващи се в отговор на оскверняването на техните религиозни символи, Джейкъби има за цел да хване неподготвена своята неподозираща публика, сплитайки заедно фантастичен анекдот и след това обявявайки, че тези истории „никога не са се случвали. “Те бяха просто заплетени аналогии, целящи да просветят неговите невинни и наивни читатели, да направят сравнение между варварството на мюсюлманите и ненасилствените и цивилизовани всички останали.
„Християните, евреите и будистите не изпадат в убийствен гняв, когато тяхната религия е обидена. Те не призовават към свещена война и улични бунтове. Би било немислимо за масов свещеник, равин или лама да изисква богохулник да бъде убит” и т.н.
Други коментатори, които се въздържаха от разглеждане и „разкриване“ на теологичните ограничения на исляма или дискредитиране на неговите културни практики, ритуали, вярвания и т.н., ограничиха аргументите си до преценката на Newsweek или липсата на такава по отношение на управлението на Статия от 9 май.
Някои застанаха на страната на тълкуването на Белия дом, изречено от прессекретаря Скот Макклелън в призива му към Newsweek и други медии да не губят „достоверността си“. Други поставиха под въпрос собствената достоверност на Макклелън. Споразумението обаче по отношение на явно принудителното извинение на редактора на Newsweek Марк Уитакър и последвалото оттегляне на статията беше широкообхватно.
Иронично е, че генерал Ричард Майерс, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, всъщност е този, който говори непроверените думи на истината. Той каза, че армейският генерал Карл Айхенбери, старши американски командващ в Афганистан, съобщи, че насилието „изобщо не е свързано със статията в списанието“.
И така, с какво би могло да бъде свързано?
Дали на някого в основните медии му хрумна, че афганистанският народ вероятно е ядосан заради годините на американска окупация? Може би това не е успяло да мине през ума на никого.
Възможно ли е стотици милиони мюсюлмани да са имали достатъчно здрав разум, за да свържат точките и да установят, че оскверняването на Корана е само последният епизод от последователна военна политика на САЩ, която не само е опозорила религиозните символи, а светостта на човешкия живот, всъщност на стотици хиляди човешки животи?
Възможно ли е да е вярна хипотезата, че мюсюлманите, въпреки предполагаемата си изостаналост, са имали достъп до телевизионни новини, печатни медии и интернет и е възможно случайно да са попаднали на стотици гнусни снимки на физически унижени и сексуално малтретирани иракски затворници? Възможно ли е тези диваци да са научили за ужасяващи свидетелства на бивши затворници в Гуантанамо, описващи това, което много правозащитни групи без колебание описват като „военни престъпления“?
Но защо да ограничаваме аргумента до прекалено обобщени, риторични въпроси? В своя отговор на скандала Human Rights Watch излезе с изявление на 19 май 2005 г., потвърждавайки, че за съжаление епизодът в Гуантанамо е норма. „В центровете за задържане по света Съединените щати унижаваха мюсюлмански затворници, като оскърбяваха религиозните им убеждения“, според Рийд Броуди, специален съветник на HRW.
Оскверняването на религиозни символи, подобно на Корана обаче, е част от безпогрешната външна и военна политика на САЩ, която е използвала всяка креативна, макар и нехуманна опция, за да продължи своите колониални планове в целия мюсюлмански свят за набор от икономически и стратегически печалби.
По този начин, ако мюсюлманският гняв трябва да бъде изследван по подходящ и правдив начин, тогава оскверняването на Корана трябва да се анализира заедно с насилствената смърт на „най-малко” 100,000 XNUMX иракски цивилни, по-голямата част от които в ръцете на „коалицията”. € , според „първото всеобхватно разследване на цивилни смъртни случаи в Ирак, публикувано в Lancet“ и цитирано наскоро от уважавания австралийски журналист Джон Пилджър. Разделянето на двата въпроса е направо безотговорно.
Но интересът към уместността и правдивостта в медиите избледнява пред привидно много по-завладяващата и неотложна тема за теологичните корени на мюсюлманското насилие и вродената недостатъчност и изостаналост на мюсюлманското и арабското съзнание.
Страхувам се, че ще е необходимо повече от просто извинение или оттегляне във вестник, за да се поправи тази колективна и вечна грешка. Много повече.
-Рамзи Баруд е ветеран арабско-американски журналист и автор на предстоящия том, озаглавен „A Forced to Be Reckoned With: Writings on Al-Aqsa Intifada.“
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ