Кюрдите понасят най-големите странични щети от войната в Украйна. украински бежанци привлече световното внимание, но войната в Украйна отвори широко вратата за масовото експулсиране на два милиона сирийски кюрди, което вероятно ще се случи през следващите месеци. Турция заплашва да завърши етническото прочистване на кюрдите от Северна Сирия, което започна преди пет години.
Стотици хиляди кюрди имат вече са били принудени от водените от Турция сили да избягат от своите анклави от сирийската страна на турско-сирийската граница. „Няма място за [кюрдските бойци] в бъдещето на Сирия“, каза Ердоган. „Надяваме се, че... ще избавим региона от сепаратисткия терор.“ На практика турската политика по време на предишни нахлувания в Сирия беше да прогони всички сирийски кюрди, цивилни, както и бойци, сепаратисти и терористи.
След Турция отмени ветото си върху присъединяването на Швеция и Финландия към НАТО, силите на НАТО е по-малко вероятно от преди да възпрат Ердоган от ново нахлуване в Северна Сирия. В по-дългосрочен план те искат да привлекат Турция като съюзник срещу Русия.
САЩ вече до голяма степен изоставиха сирийските кюрди на Турция, въпреки че беше тхей кой осигури сухопътните сили който в съюз със САЩ победи т. нар. Ислямска държава в Сирия и загуби 11,000 XNUMX кюрдски войници в боевете.
Самите сирийски кюрди не се съмняват относно вероятната си съдба и мнозина вече се опитват да избягат. Тяхното етническо прочистване е най-важната и трагична част от страничните щети, произтичащи от войната в Украйна – и тази, която до голяма степен се игнорира от външния свят.
i е интервюирал четирима членове на кюрдско семейство – баща, майка, син и снаха за техните преживявания и чувства, докато се опитват да избягат от предстоящото турско настъпление за трети път за пет години. Този път те са били принудени да се преместят от най-големия център на кюрдско население в Североизточна Сирия, Камишли, в столицата на кюрдския регион в Северен Ирак, Ербил. Техните тъжни разсъждения за съдбата им отразяват чувствата на бежанците навсякъде.
Тъй като са изправени пред множество опасности, всички имена и друга информация, която ги идентифицира, са премахнати.
Отец
На 58 съм, омъжена, имам шест момчета и едно момиче. Роден съм в Рас ал-Айн и живях там до 2019 г когато Турция нахлу в нашия град. Първото ми преместване беше в ал Хасака, където не можах да остана дълго време, защото също не беше безопасно, особено след като стотици хиляди разселени хора (ВРЛ) от Ракка и Дейр ал Зур дойдоха в града след избухването на войната в Сирия.
Град Хасака е бил център на губернаторството и е бил безопасен и добре организиран, но след като голям брой вътрешно разселени лица дойдоха в града, престъпленията като кражби, грабежи, отвличания и убийства се увеличиха много.
След това се преместих в Камишли през 2020 г., което беше по-безопасно и много по-добре. Аз съм шивач. Когато се преместих в Камишли, наех магазин, донесох шевните си машини и персонала и започнах работа. Това беше второто ми разместване. Големият ми син също живее в града, другите живеят в Турция, Кюрдистан, Австралия, а малкият учи медицина в Латакия.
Когато се преместих в Камишли, бях щастлив, че почувствах някаква стабилност и имах много приятели и клиенти. Работата ми беше много добра през последните две години. Запознах се с много хора в Камишли. Чувствам се изместена, когато си спомням къщата си, големия двор и големия шивашки цех в града, но все пак живея в моята страна и разбирам хората, с които говоря, и културата не е толкова различна. Почти същото е.
Големият ми син работи с новинарски агенции и хуманитарни организации в Камишли. Винаги съм загрижен за големия си син в Камишли и за най-малкия син в Латакия, защото те все още са в Сирия, но се тревожа най-много за по-големия ми син в Камишли, защото ситуацията през последните две години не беше безопасна, особено след като отвличането на много деца от маскирани мъже и задържане на някои журналисти които са приятели на големия ми син.
Освен това финансовото положение и основните жизнени нужди са се влошили. Токът, горивото, водата и хлябът не са достъпни за всички през последните две години.
Ние не сме машини. Всяка почивка и всеки нов полет отнема много от душите, емоциите, а също и от телата ни
Освен всичко това има турски заплахи в медиите през цялото време, както и атаките с дронове и експлозиите в региона, както и произволното задържане на много хора всеки ден.
Не беше лесно да вземем решението за третото изместване и да пътуваме до Ербил. Животът ни е като влак, който се движи бавно и спира на много гари. На всяка станция, на която спираме, се запознаваме с хора, съседи, приятели… и започваме да се чувстваме комфортно, че оставаме на тази станция, но изведнъж получаваме тласък отзад да бягаме. Когато имате дълга почивка, не е лесно да го направите отново. Ние не сме машини. Всяка почивка и всеки нов полет отнема много от душите, емоциите, а също и от телата ни.
Големият ми син месеци наред се опитваше да ме убеди да напусна страната. Той ми каза, че трябва да имаме паспорти и някои други документи и документи. Нямах морала да направя всичко това. Подготвяше всичко за мен. Той подготви паспортните документи за мен и майка му, след това купи визи за Кюрдистан, след това купи самолетни билети.
Работя в Камишли от две години и успях да спестя само $2,000 (£1,700), а по-големият ми син можеше да спести само $5,000. Два паспорта за мен и майка му и четири паспорта за него, жена му и децата му, всеки паспорт струваше $500 (общо $3,000), докато преди войната струваше само $20, след това всяка виза $250 (общо $1,500), след това пребиваване в Кюрдистан за една година, всеки $600 (общо $2,500), така че похарчихме всичките си спестявания само за да се преместим в Кюрдистан.
Спомням си, когато опаковахме багажа и се отправихме към летище Камишли и когато самолетът излетя, аз гледах града от прозореца на самолета. Чувствах, че ние сме душите, а родината е тялото. Чувствах се като смърт, когато душите се отделят от тялото, но душите трябва да са на небето или в рая, но нашите души летят, но страдат.
Вече изпитах чувството, когато бяхме принудени да напуснем родния си град през 2019 г. и тогава чухме, че някой от далечно място (Дейр ал Зур, Гута, Алепо) живее в къщата ни, докато търсим къща под наем или да живееш на палатка. Сега се чувствам така, когато се отдалечавахме от родината със самолета.
Сигурен съм, че турците ще нахлуят в останалите градове в района и техните милиции ще окупират нашите къщи. Много е тежко, когато вече имаш рана, която кърви и когато тази рана още не е зараснала, в същата рана идва още едно пробождане.
Пътувах с жена ми, съпругата на по-големия ми син и децата му (на шест и четири). По-голямото момче ме попита къде отиваме, аз му отговорих, че пътуваме, за да прекараме ваканцията с децата на чичо ти. Децата бяха щастливи. Надявам се да растат в друга държава и да не виждат всички тези конфликти и напрежение, които имаме в душите и мислите си.
Когато кацнахме в Дамаск, усетих нотка надежда, че все още сме в Сирия или че може да не напуснем родината си, но отново има полет от Дамаск до Ербил. Раната все още кърви. Кацнахме в Ербил на 2 май вечерта.
Синовете ми дойдоха на летището да ни посрещнат. Сега съм в Ербил, езикът е различен и трудно разбирам кюрдския диалект (сорани), който говорят хората в Ербил. Тук всичко е различно. Трябват ми години, за да свикна с тази страна, но ни писна от разселване. Надявам се това да е последното изместване.
Майката
Прекарах повече от 40 години със съпруга ми, за да построим нашата къща. Всяка мебел в къщата ни има история за трудности и как сме я купили. Когато напуснах родния си град през 2019 г., бях ужасно тъжен и се разболях. Хората казват, че те са просто материал и можете да си купите други, когато се преместите на друго място. Не, тези материали имат души, спомени и истории. Дори съдовете, лъжиците, чашите имат истории и спомени.
Турците отнемат дома ни и го дават на крадци, чудовища и непознати от Дейр ал-Зур и ал-Сфера [град в провинцията на Алепо, откъдето идва подкрепяната от Турция група Султан Мурад], които убиват хора само защото са кюрди. Никога не съм изпитвал омраза или вражда към арабите, които са били наши съседи и приятели от десетилетия, но тези непознати са различни. Те ни вземат къщите.
Пътувам до Ербил, за да се присъединя към децата си и се надявам, че животът близо до тях ще облекчи болката от изгнанието и бездомността. Надявам се, че ако Турция вземе Камишли, няма да чуете новини за нашата къща там.
Снахата
Много съм тъжен и изтощен да напусна дома си с празни ръце. Омъжих се преди осем години и съпругът ми работи от около 20 години и най-накрая успя да си купи къща в Камишли преди четири години и кола миналата година, а сега оставяме всичко зад гърба си. Никой в региона няма да купува или продава имоти, така че все едно мъжът ми работи 20 години, за да предложи всичките си усилия на непознати.
Миналата година една моя роднина загуби сина си, който беше на около 12. Той беше отвлечен от въоръжена група и досега е изгубен
Турция ще дойде в нашия край и ще подари къщите ни на чужди хора. Напуснах страната не само защото турците ще нападнат нашия град, но и защото децата ми щяха да растат в разкъсвана от войни земя, която не е безопасна за тях. През последните две години имаше много деца, отвлечени от въоръжени групи. Една моя роднина миналата година загуби сина си, който беше на около 12 години. Той беше отвлечен от въоръжена група и досега е изгубен.
Съседката ми също загуби дъщеря си преди няколко месеца. Тя била на 15 и един ден семейството се събудило и не намерило дъщеря си. След като я издириха, се оказа, че е била отведена от въоръжена група младежки революционери [група, свързана с ПКК наборни деца в североизточна Сирия]. Семейството можеше да знае къде е дъщеря им, но въоръжената група отказа да я върне и тогава чух, че момичето е било прехвърлено в планината Кандил в Ирак [където ПКК обучава своите бойци].
Всяка сутрин съпругът ми води сина ми на училище, а следобед го връща у дома. По-малкият ми син понякога иска да играе на улицата под нашата сграда, но не мога да го оставя да излиза. Има мъже в големи коли, които отвличат деца от улиците и продават органите им. Моя роднина в Дерик загуби осемгодишния си син в Дерик преди около шест месеца и по-късно намери сина си мъртъв, заклан и органите му бяха взети. Тялото му е открито в покрайнините на река Тигър близо до град Дерик.
Ето защо се преместих в Ербил, там поне е по-безопасно от Рожава.
През цялото време се тревожа за децата и съпруга си. Преди около осем месеца въоръжена група арестува журналист, който беше приятел на съпруга ми и след като беше освободен, някои служители му обещаха, че това е грешка, но по-късно той беше арестуван отново и измъчван, а семейството му плати много пари, за да го освободи.
Синът
Наистина съм изтощена и не знам какво да кажа. Мисля, че казаното от моето семейство обяснява нещо от това, което се случва в региона сега.
Източник: inews.co.uk
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ