Никой не искаше да изпълнява функциите на съдебни заседатели освен мен.
По моя покана се явих в 8 часа сутринта в стаята за управление на съдебните заседатели на Върховния съд на окръг Лос Анджелис. Само дето за малко да закъснея заради проблем с достъпа. Служителите на паркинга ни бяха насочили всички към ниво B.
Десетки бъдещи съдебни заседатели с колите си слизаха в подземната структура според указанията. Ниво Б обаче нямаше никакви достъпни места за паркиране за моя микробус. Предполагам, че не са свикнали хората с увреждания да се явяват за съдебни заседатели. Тъй като асансьорът за инвалидни колички е отзад, можех да използвам обикновено място и не мислех повече за това.
След това ще дойде предизвикателството с асансьора. Въпреки че имаше рампа до платформата на асансьора, дизайнерът на паркинг-гаража беше поставил място за паркиране № 53 точно на пътя на рампата, така че никой да не може да го използва, ако там има кола. В този случай едно от най-малко любимите ми превозни средства, огромен черен SUV, беше притиснат в пространството, оставяйки абсолютно никакво място за достигане до асансьора.
Не си падам по джипове най-вече защото повече от един път тези танкове (всъщност шофьорите им, обикновено на мобилни телефони) почти са ме прегазвали на пешеходни пътеки по улиците на Ел Ей. Освен това, добър приятел и защитник на хората с увреждания (ходещ човек) беше убит от едно от тези чудовища преди няколко години, докато пресичаше улицата в Санта Моника след работа една вечер.
Главата на Роб беше смачкана като пъпеш от гигантските колела на джипа. По-късно шофьорът твърди, че не е разбрал, че е прегазил някого и е казал на бившата съпруга на Роб, че „никога не е чувствал нищо“. Мислех си, че този извънгабаритен смукач със сигурност ще разбере, че е ударил 260-килограмова инвалидна количка — но каква разлика би имало това? Все още щях да бъда сплескан лесно като глупава замазка в тротоара.
Преодолявайки приближаващите коли на съдебните заседатели¹ в бързане за места за паркиране, аз се върнах нагоре по алеята до първото ниво за паркиране. А, имаше ясна рампа на ниво А и се качих в асансьора.
След това дойде сигурността. Разбира се, металът на инвалидната количка задейства алармата, когато минах през нея. Охраната дойде да направи личен обиск на мен и стола ми. Не беше много задълбочено, можех да измисля дузина начини да скрия оръжие, ако исках. Може би моята весела усмивка ги разубеди да демонтират стола, за да разберат дали съм го направила. Както и да е, това беше парче торта.
Администраторите, управляващи стаята за съдебни заседатели, бяха друга история. Влизайки в стаята като всички останали, се опитах да намеря място, където да „седна“. Имаше редици и редици столове, но нямаше интегрирани места за инвалидни колички, така че паркирах на една от пътеките в задната част на стаята, а не на пътеката в средата на стаята.
Тези от нас, които използват инвалидни колички от известно време, познават рутината. Без значение къде решите да се поставите, ще ви бъде казано, че сте на пътя и ще бъдете помолени да се преместите. Отне около десет минути, но скоро до мен беше администратор, който ми каза, че блокирам трафика и ми предложи да се „преместя там“, като ми посочи една маса до отсрещната стена.
Имаше хора, които използваха тази маса за попълване на формуляри, така че споменах, че и аз ще преча там. Защо някои хора не обичат да бъдат „повдигани“ от човек, използващ инвалидна количка? Това със сигурност не й хареса и отрече някой да използва масата, въпреки че в този момент трима души се виждаха направо на масата!
Докато отивах към масата, тя се приближи и грабна масата, след което я завлече в друга зона. Явно развълнувана, тя се върна при мен и попита с покровителствен тон „Достатъчно място ли е?“
Моята инвалидна количка е широка около 26 инча, масата беше дълга около 5 фута. Развълнуван, аз отвърнах, че ако стаята беше проектирана да побира инвалидна количка и имаше вградени места за сядане, тя нямаше да има този проблем сега, нали?
Все още ли исках да бъда съдебен заседател?
Ако наистина стигна до съдебна зала, щях ли да се сблъскам със същия вид проблеми, които имах първия ден в стаята на администрацията на съдебните заседатели? Вероятно по-лошо. Организациите на хората с увреждания активно проучват проблемите с достъпа до съдилищата. Има проблеми с достъпа до съдебни зали, съдебни заседатели и свидетели, съдебни офиси и тоалетни, включително проблеми с пътя до съдебните палати.
Беше дълъг, дълъг ден. Бъдещите заседатели бяха разделени на групи. Попитаха ни дали сме самонаети. Попитаха ни дали сме безработни, домакини, пенсионери, студенти или учители. Попитаха ни дали сме наети с неограничен брой дни, платени от работодателя, или нашите работодатели биха платили до пет или максимум десет дни за съдебна служба.
След това ни повикаха групи 12 – 17. Бях поставен в група 17. Всички в тази група бяха толкова развълнувани, защото осъзнаха, че е най-малко вероятно да бъдат повикани от администраторите. Бях разочарован. Въпреки че не се наслаждавам на мисълта за препятствията, които най-вероятно ще стоят пред мен, ако бъда извикан в съдебна зала, исках да участвам в съдебния процес.
И тогава, въпреки че бях казал на администраторите, че съм самостоятелно заето лице (основателна причина да поставя някого в дъното на списъка), не можех да не се зачудя дали съм бил поставен в група 17, защото инвалидната количка би причинила повечето съд Бях изпратен на административни въпроси, с които те предпочитат да не се занимават?
Съдебният съвет на щата Калифорния заяви, че „Да направим нашите щатски съдилища достъпни за всички съдебни участници с увреждания, включително страни по делото, свидетели, съдебни заседатели, адвокати и наблюдатели, е приоритет на Съдебния съвет“.
Съществуват закони, които подкрепят подобно намерение. Например Съдебният правилник на Калифорния, Правило 989.3, разработено от членове на Консултативния комитет за достъп и справедливост към Съдебния съвет, обяснява правилото за приспособяване. Законът за американците с увреждания (ADA) изисква всички държавни и местни правителствени органи, включително съдилищата, да се съобразяват с нуждите на хората с увреждания, които имат интерес към дейностите, програмите и услугите на съда.
ADA също така изисква от правителството да промени програмите за интегриране на хората с увреждания, премахване на дискриминационни практики или процедури и предоставяне на алтернативи на комуникационните ограничения и различия.
Правило 989.3 определя приспособяването като „правене на разумни промени в политиките, практиките и процедурите; предоставяне, без заплащане, на квалифицирано лице с увреждания на помощни средства и услуги, които не се ограничават до оборудване, устройства, материали в алтернативни формати и квалифицирани преводачи или четци.“
Настаняването трябва да е насочено към различни увреждания, които могат да варират по естество и степен от човек на човек. Съответно видът предоставено настаняване може да варира от човек на човек. Някои примери за вида настаняване, което може да бъде предоставено, включват, но не се ограничават до следното:
* Промени в графика, за да се приспособят към достъпен обществен транспорт, графици за лекарства или други чувствителни към времето нужди;
* Допълнително време за участник в делото с увреждане за отговор в съдебните срокове;
* Някой, който да чете или да помага при попълването на формуляри за лица със зрителни, ръчни сръчности, когнитивни или други увреждания;
* Телефонни изслушвания за хора, които имат чувствителност към околната среда, мобилност или други ограничения; и
* Системи за подпомагане на слушането, преводачи на жестомимичен език, надписи в реално време, писмени материали на компютърно четим диск, телекомуникационни устройства за глухи (TTY), услуги за четене и др.
Тези разпоредби са необходими, за да осигурят на лице с увреждания равни възможности да участва и да се възползва от предимствата на услуга, програма или дейност, извършвана от публична организация.
Е, повечето от здравите съдебни заседатели в тази стая не биха използвали точно думата „наслаждавам се², за да опишат задълженията на съдебните заседатели, и към края на деня се чувствах по-сговорчив с тях.
Моите две седмици вече изтекоха и група 17 – както се очакваше – никога не беше извикана да се яви за обслужване. Може би следващия път.
Марта Ръсел може да бъде намерена на [имейл защитен] www.disweb.org
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ