Петнадесет години след разпадането на съветския блок малцина биха очаквали някога могъщите комунистически партии в Западна Европа и техните различни организации-наследници да имат нещо повече от най-слабия импулс. Но все по-често има изненадващи признаци на живот. Последната е германската Linkspartei, която девет дни след изборите в Германия възлиза на 9% в националните проучвания на общественото мнение и е най-популярният избор за източните жители, изправени пред висока безработица и ниски заплати. В момента тази партия е съюз на Партията на демократичния социализъм (PDS) от Източна Германия и предимно западногерманската партия за социална справедливост, водена от синдикатите, отделена от социалдемократите. Те се ангажират до две години да създадат нова партия.
В Италия, където правителството на Силвио Берлускони изглежда окончателно дискредитирано, Rifondazione Comunista (PRC), продукт на последното десетилетие на радикалните социални движения в Италия, заедно с различни леви групи от историческата Италианска комунистическа партия (PCI), е част от Romano L'Unione, ръководен от Проди, коалиция с по-големите и много по-малко радикални леви демократи (от умереното крило на PCI) и партията Маргарита. Следващата пролет L'Unione най-вероятно ще спечели общите избори в Италия.
Френската комунистическа партия има високо членство на хартия, но усилията на нейния лидер Мари-Жорж Бюфе да скъса с авторитарното минало и да преодолее дълбокото недоверие доскоро бяха ограничени. През изминалата година обаче ролята на партията в популярната кампания за „ляво не“ на европейската конституция засили опитите за отваряне на партията и превръщането й в част от по-широко международно пренасочване на левицата.
Възраждането все още е накъсано. В Испания Обединената левица, в която Комунистическата партия е водещ партньор, все още губи места в парламента; а в Гърция иновативният Synaspismos, отделил се от ортодоксалната гръцка комунистическа партия, остава малък. Но германската ПДС и италианската КНР имат социалната тежест и ангажимента да скъсат с миналото и да променят съвременната европейска политика. Членството на ПДС застарява, но електорално партията се харесва непропорционално на младите. До формирането на Linkspartei тя беше заседнала в източно гето. Но сътрудничеството с Партията на социалната справедливост и нейния лидер Оскар Лафонтен, бивш министър на финансите и звезда на западногерманската левица, й позволи да стане национална – дори и трансформацията й от бивша държавна партия в партия, вкоренена в местни социални движения , искрено отворен към феминизма, екологията и други влияния, е недовършена борба.
Процесът на реформи е изправен пред особен проблем, тъй като в много източногермански градове и региони PDS управлява недофинансирани правителства, изправени пред дълбоки икономически проблеми. Партията в крайна сметка прилага политики, които отчуждават самите избиратели, с които се опитва да работи.
В Италия силата на КНР се крие в нейното доверие сред силните социални и радикални синдикални движения и общински съвети. На регионалните избори тази пролет коалицията L'Unione спечели 12 от 14-те региона, включително Пулия, където кандидатът гей, комунист и католик на Рифондационе Ники Вендола беше избран за губернатор след 10 години управление на десницата. Реформите и демократичната култура на италианската партия се оказват заразителни. Неговият опит в подпомагането на изграждането на политическа сила отвъд себе си и в която е само един актьор сред многото, оказа важно влияние върху германската PDS.
Общото между германската и италианската партия е готовността да подкрепят войнствеността, която избухна в цяла Европа в началото на 90-те години, когато нерегулираните пазари удариха поминъка на хората. PDS, след труден процес на вътрешни реформи, стана единственият глас на протест срещу бруталното анексиране на изтока от канцлера Кол. По подобен начин политически ловкият лидер на КНР, Фаусто Бертиноти, накара партията да работи с войнствените профсъюзи и по-широките социални движения, които излязоха по улиците на Италия в средата на 1990-те години. За разлика от това във Франция, когато масовите профсъюзни организации сформираха съюзи с бездомните и безработните, за да протестират срещу политиката на премиера Ален Жупе, комунистическата партия вместо това беше заета с реалната политика на съюз със социалистите.
Активното и несектантско участие на PCF в кампанията срещу Европейската конституция сигнализира за значителна промяна на посоката. Но френските политически институции укрепват партийния апарат. Дори сега, почти две години преди президентските избори през 2007 г., перспективите за ляво прегрупиране са възпрепятствани от натиска върху всяка партия да има свой собствен кандидат. Лявото във Франция също е дълбоко разделено от последиците от пълното признаване на правата на френските мюсюлмани – 10% от населението – на равно гражданство. Части от PCF все още се придържат силно към тълкуването на светската републиканска традиция на Франция, която отрича религиозните права на мюсюлманите, като правото да носят хиджаб в училищата. Това е още един фактор, който продължава да отчуждава от партията важни социални движения по въпросите на расизма и човешките права.
Когато обаче две от водещите партии от комунистическата традиция съумяват да съчетаят изборния успех с готовност да се откажат от претенциите за авангард, това бележи важен етап от преобразуването на левицата. Но дали политическите култури, вкоренени в рутините на партийния живот, могат да се адаптират към такава степен на експериментиране, остава открит въпрос.
· Хилари Уейнрайт е редактор на Red Pepper и изследователски директор на проекта New Politics на Transnational Institute
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ