Успехът на Тони Блеър беше ограничен до спечелването на три поредни общи избори. Второкласен актьор, той се оказва хитър и сребролюбив политик, но без особено съдържание; лишен от идеи, той нетърпеливо схвана и се опита да подобри наследството на Маргарет Тачър. Но въпреки че в много отношения програмата на Блеър е евфемистична, макар и по-кървава версия на тази на Тачър, стилът на тяхното напускане е много различен. Свалянето на Тачър от нейните колеги-консерватори беше въпрос на голяма драма: съобщение пред стъклената пирамида на Лувъра по време на Парижкия конгрес, което посредничи за края на Студената война; плач; препълнена Камара на общините. Блеър прави своето неохотно напускане на фона на коли-бомби и масови касапници в Ирак, със стотици хиляди мъртви или осакатени от политиката му, а Лондон е основна мишена за терористична атака. Поддръжниците на Тачър се описват след това като ужасени от това, което са направили. Дори най-големите сикофанти на Блеър в британските медии: Мартин Кетъл и Майкъл Уайт (The Guardian), Андрю Роунсли (Observer), Филип Стивънс (FT) признават, че изпитват облекчение, когато той най-накрая напуска.
Истинско създание на Вашингтонския консенсус, Блеър винаги е бил лоялен към различните обитатели на Белия дом. В Европа той предпочиташе Аснар пред Сапатеро, Меркел пред Шрьодер, беше сериозно впечатлен от Берлускони и напоследък не криеше желанието си Саркози да е негов кандидат във Франция. Той разбираше, че приватизацията/дерегулацията у дома са част от същия механизъм като войните в чужбина. Ако тази преценка изглежда прекалено сурова, позволете ми да цитирам сър Родрик Брейтуейт, бивш старши съветник на Блеър, който пише във Financial Times на 2 август 2006 г.:
„Призрак дебне британската телевизия, оръфано и восъчно зомби направо от Мадам Тюсо. Този, необичайно, сякаш живее и диша. Може би идва от кутията с технически трикове на Централното разузнавателно управление, програмирани да излъчват езика на Белия дом с изкуствен английски акцент...
Г-н Блеър нанесе повече щети на британските интереси в Близкия изток от Антъни Идън, който доведе Обединеното кралство до катастрофа в Суец преди 50 години. През последните 100 години – за да вземем най-важните моменти – ние бомбардирахме и окупирахме Египет и Ирак, потушихме арабско въстание в Палестина и свалихме правителства в Иран, Ирак и Персийския залив. Вече не можем да правим тези неща сами, затова ги правим с американците. Пълното отъждествяване на г-н Блеър с Белия дом унищожи влиянието му във Вашингтон, Европа и самия Близък изток: кой се занимава с маймуната, ако може да отиде направо в мелницата за органи?..."
Това също е меко в сравнение с това, което се казва за Блеър в британското външно министерство и министерството на отбраната. Висши дипломати са ми казвали повече от един път, че няма да ги разстрои много, ако Блеър бъде съден като военнопрестъпник. По-културните критици понякога го сравняват с Кавалер Чиполия, подлия хипнотизатор на фашистка Италия, толкова брилянтно описан в романа на Томас Ман от 1929 г. „Марио и магьосникът“. Блеър със сигурност не е Мусолини, но като дучето той се радваше едновременно да ръководи и унижи поддръжниците си.
Голяма част от това разкрива гняв и безсилие. Няма механизъм да се отървете от действащ министър-председател, освен ако неговата или нейната партия не загуби доверие. Ръководството на консерваторите реши, че Тачър просто трябва да си отиде заради негативното й отношение към Европа. Лейбъристите са склонни да бъдат по-сантиментални към своите лидери и в този случай те дължат толкова много на Блеър, че никой близък до него не иска да бъде избран за ролята на Брут. Накрая реши сам да отиде. Бедствието в Ирак го превърна в много мразен политик и подкрепата бавно започна да намалява. Една от причините за мудността беше, че страната е без сериозна опозиция. В парламента консерваторите просто последваха Блеър. Либерал-демократите бяха неефективни. Блеър беше обобщил отношението на Великобритания към Европа в Ница през 2000 г.:
„Възможно е, по наша преценка, да се борим с ъгъла на Великобритания, да извлечем най-доброто от Европа за Великобритания и да упражним реална власт и влияние в Европа. Така трябва да бъде. Великобритания е световна сила.”
Тази гротескна, егоистична фантазия, че „Великобритания е световна сила“ е за оправдание, че винаги ще бъде ЕС/Обединеното кралство. Истинският съюз е с Вашингтон. Франция и Германия се разглеждат като съперници за привързаността на Вашингтон, а не като потенциални съюзници в независим ЕС. Решението на Франция да се интегрират отново в НАТО и да се представят за най-енергичния съюзник на САЩ беше сериозна структурна промяна, която отслаби Европа. Великобритания отговори, като насърчи фрагментирания политически ред в Европа чрез експанзия и настоя за постоянно присъствие на САЩ на континента.
Полумопомазаният, полуомразен наследник на Блеър, Гордън Браун, е много по-интелигентен (той чете книги), но политически не се различава. Може да има промяна в тона, но малко повече. Това е мрачна перспектива със или без Блеър и алтернативна политика (анти война, анти Тризъбец, защита на обществените услуги) е ограничена до националистическите партии в Шотландия и Уелс. Липсата му на национално ниво подхранва гнева, изпитван от значителни части от населението, отразен в гласуването (или не) срещу тези на власт.
На Тарик Али нова книга, Карибски пирати: Оста на надеждата, издава Версо. Той може да бъде намерен на: [имейл защитен]
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
Дарете