Знак на времето. Пристигам вкъщи в Бейрут от Париж, намирам се само на 20 минути в апартамента си, когато прозорците на офиса ми се отварят с един-единствен „пукане“. Страхотна експлозия се разнася из ливанската столица. Извън къщата, 500 метра бягане по Корниш и дим се извива от спортния клуб на персонала. Войници крещят, ченгета се опитват да държат първите репортери настрана, но аз се промъквам през руините до морето със стар приятел ливански фотограф и се озоваваме сред останките на туристически призрачен влак, целият повредени релси и вагони. „Влезте на свой риск“, пише над тунела, а от другата страна има горяща кола, съдържаща трупа на последната жертва на убийството в Ливан.
И не просто „която и да е“ жертва. Човекът в тлеещото превозно средство е Уалид Ейдо, член на парламента от Бейрут, бивш съдия, много уважаван – антисириец, разбира се, иначе нямаше да е мъртъв, нали? – и поддръжник на Саад Харири, син на убития бивш премиер Рафик, който беше убит при още по-голяма експлозия на 14 февруари 2005 г., на хиляда метра от другата страна на моя апартамент. Какво е това в Бейрут, което толкова бързо превръща този красив, осветен от слънцето град в крематориум?
Ейдо беше убит със сина си Халед и аз видях труповете им, изпечени, покрити в евтини найлонови торбички, така че алчните фотографи на Ливан да не могат да използват последните им тленни останки на първа страница. Двамата бодигардове на Уалид Ейдо загинаха с тях. „Спортинг“ беше свърталище за хората на Харири, но, както обикновено, това убийство трябва да е било добре планирано, добре координирано, платено предварително.
И какъв нож в политическото тяло на лагера на Харири. Партията на мнозинството на Харири е причината правителството на Фуад Синьора да оцелее, подкрепено – Бог да им е на помощ – от американците, изоставено от Хизбула, която убеди шестима шиитски министри да подадат оставка от кабинета миналата година. Възможно ли е да е имало по-опустошителна цел за враговете на правителството снощи?
Уалид Ейдо представляваше избирателен район в сунитския мюсюлмански район Баста в Бейрут, популистки политик, който постоянно осъждаше „намесата“ на Сирия и наскоро обърна внимание на политическите действия на Хизбула срещу правителството. Когато просирийската милиционерска група, която устоя на опустошителната бомбардировка на Ливан от Израел миналото лято, опъна палатките си в центъра на Бейрут в опит да свали правителството на Синьора, Ейдо беше този, който нарече това „окупация“.
И каква ще бъде реакцията на това последно и най-възмутително убийство? След бомбардировката, сред останките от призрачен влак и преобърнатите доджми и покрити с пепел плувни басейни, имаше само шок. Но всяка криза е по-лоша от предишната. Всяко убийство – на комунистически политик, на журналист, на християнски депутат – всяко избухване на партизанско насилие – 61 войници вече са убити, биейки се с Фатах ал-Ислам на север – бързо тласка Ливан по-бързо към бездната. През последните няколко месеца бомбите избухнаха близо до полунощ, индустриална зона тук, християнски или мюсюлмански търговски център там, винаги твърде късно, за да причинят масови жертви. И това е целта, разбира се, да заплашваш, а не да убиваш. Но какво ще стане, ако следващата бомба избухне по обяд, а не в полунощ? Колко жертви тогава? Това е кошмарът, с който живеят ливанците. Ако в работническата класа Баста тази вечер тълпите могат да бъдат задържани (от мюсюлманска шиитска армия), какво ще кажете за утре?
За огромна почит на ливанците е, че те отказаха да се впуснат в нова гражданска война въпреки всяка провокация. Но провокациите не са се изчерпали. Може да стане много, много по-лошо. Снощи до доджемите лежеше изгоряла регистрация: 101437. Ливанските детективи надлежно си отбелязаха номера. Но – и се изморих да повтарям това в докладите си – нито едно ливанско убийство не е било разкрито от 1976 г. насам.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ