Някои читатели на ZNet досега са усетили полъха на гниещите изпражнения на Стенли Фиш, които изплуваха на върха на редакционната страница на New York Times миналата седмица. Коментарът на Фиш от 21 май в New York Times, чудесно озаглавен „Защо построихме Кулата от слонова кост“, е посветен на твърдението, че учените трябва да спрат да се бъркат в области, където не им е мястото, като борбата за справедливо и демократично общество.
Фиш, академична мини-знаменитост, която за щастие ще се оттегли този юни като декан на Колежа по либерални изкуства и науки в Университета на Илинойс в Чикаго, смята, че всички добри малки професори трябва да помнят къде е хлябът им с масло и какви са те „квалифицирани“ да говорят. Те трябва да се съсредоточат повече върху „отговорностите, които [те] поемат, когато [те] приемат заплата… срещи с класове, поддържане на дисциплината, възлагане и коригиране на документи, отваряне на нови области на стипендия и така нататък.“
Добрите малки академици в идеалния университет на Фиш уважават „разпореждането да се пази границата между академичната и политическата работа“. Те не „предават [своето] академично задължение на дневния ред на който и да е неакадемичен избирателен район“, като например повече от 1 милион чернокожи деца, които живеят в „дълбока бедност“ – на по-малко от половината от пословично неадекватното ниво на бедност на федералното правителство - в САЩ. Фиш може да намери много от тези деца, като вземе кратко пътуване от неговия кампус Near West Side Chicago със скъпата си спортна кола – едно от многото принадлежности на академичния добър живот, на който той публично обича да се наслаждава.
Добрите професори от UIC получават одобрението на напускащия си декан, когато разбират, че подходящото и отговорно академично призвание е да обърнат Карл Маркс с главата надолу: Тяхната „работа“, казва той, „НЕ е да променят света, а да го тълкуват“.
Добрите академици не се забъркват с глупави усилия да насадят демократични ценности, обществен морал и глобална и социална справедливост в своите студенти и по-широката общност. Политиката, която трябва да ги интересува, е „политиката, подходяща за предприятието, в което са се включили. А това означава да спорите (и да гласувате) за неща като учебна програма, ръководство на катедра, посока на изследванията” и т.н.
Добрите академици се придържат към „работата си“. Те правят това, за което им плащат работодателите. И „докато академичният труд може в някои случаи да играе роля в политиката в реалния свят [представете си! PS] – ако, да речем, Върховният съд цитира вашата книга по пътя към решение [сега има перо в академичната ви шапка! PS] – не трябва да е дизайнът или целта на академиците да играят тази роля.“
В идеалната система за висше образование на Фиш, хора като историка Хауърд Зин (който позволява на студентите да получават признания за предприемане на активистки каузи за промяна на историята), Ноам Чомски, Едуард С. Херман, Хенри Жиру и Робърт Макчесни – за да назова някои от любимите ми общественици-интелектуалци-активисти, които получават академични заплати – са опасно заблудени. Те са ренегати, погрешни прекрачващи граници.
Тяхната усърдна работа по изследване и тълкуване на трудни и подходящи теми – например кражбата на президентските избори през 2000 г. (завършена от благородния Върховен съд на Фиш), концентрацията на комуникационната система във все по-малко ръце на медиите, навлизащото разрушаване и повторно сегрегация на общественото образование, масовите убийствени икономически санкции, наложени на Ирак (1991-2003), опасната доктрина на Буш, катастрофалната и незаконна американска инвазия и окупация на Ирак, корпоративната неолиберална атака срещу стандартите на живот и работа и устойчивата екология , или появилият се неофашизъм в най-могъщата нация в света – ги доведоха до заключението, че „модерна“ Америка и всъщност светът се нуждае от драматична демократична трансформация от вида, който включва масово, многостранно ангажиране на гражданите?
„Жалко“ и „грешен отговор“, казва Фиш. „Върнете се във вашите офиси, библиотеки и събрания на факултети, долни професори“, казва откровеният материалист (Фиш веднъж твърдеше, че единствената причина да чете поезия е да забогатее като литературен критик) декан.
„Не е ваша роля – и ние не ви плащаме – да се занимавате с подобни въпроси и да имате такива мнения. Трябва да контролирате своите идеи и чувства по тези и други въпроси и внимателно да ги вмъкнете в умна, внимателно изработена лекция, монография или статия, която е чувствителна към най-новите развития във вашата специализирана академична област. Трябва да сте доволни да видите как продуктът на този труд събира прах на рафта в академична библиотека, освен ако случайно не бъде благосклонно спасен от снизхождението на потомството от мъдър висш държавен служител. Това, скъпи мой професоре, е границата на вашите подходящи политически амбиции, стига да имате привилегията да се трудите в кулата от слонова кост.
Човек се чуди какво би могла да каже Фиш на хипотетичен немски академик, чиито изследвания през 1920-те години на миналия век я карат да вярва, че родината й върви към фашистко-тоталитарно превземане, което ще завърши с расистките масови екзекуции. Съгласно стандарта на Фиш за „ниска цел“ за подходящ академичен фокус, този академик би трябвало да „се придържа към задачите, които й е било платено да изпълнява“, запазвайки ужасните си знания в правилните академични граници. Ако водещ германски държавен служител сметне за уместно да прочете някоя от нейните книги или да чуе някоя от нейните лекции по въпроса, е, може би това би бил нейният добър и подходящ шанс за политическа релевантност.
До средата и края на 1930-те години, разбира се, щеше да е твърде късно, тъй като нейните мъдри политици щяха да бъдат нацисти. Но добре, политиката и политиката са това, което Фиш нарича „работа на някой друг“, така че добрите професори са като добрите германци, доволни да оставят политиката на онези, които са „квалифицирани“ да ръководят високи държавни дела – хора като Джордж У. Буш и Доналд Ръмсфелд.
В контекста на тази аналогия е интересно да се отбележи силният паралел между тезата на Фиш и един много по-силен и впечатляващ (макар и също толкова токсичен) аргумент, направен от германския социолог Макс Вебер, който също предупреди академиците да не „безобразно“ прокарват демократични идеи в свещеното царство на лекционната зала (вижте лекцията на Вебер от 1918 г. на тема „Науката като призвание” http://www2. pfeiffer.edu/~lridener/ DSS/ Weber/scivoc.html).
Интересно и показателно е, че Фиш прави Карл Маркс – любимото дефиниращо момче за бичуване на западната академия и съвременната социална наука (областта на Вебер е създадена, за да хвърли студена буржоазна социална наука върху опасните социалдемократически теории на Маркс) – символ на това, на което той се противопоставя в академично поведение.
Ако търсеше интелектуални гиганти, които мислеха различно от него, той просто можеше лесно и много по-уместно да цитира провъзгласения мейнстрийм американски образователен философ Джон Дюи. Дюи смяташе, че основната цел на образованието е именно да създаде наистина свободно и демократично общество, такова, което не се контролира от малцината богати и не толерира такива безчинства като едновременното и географски близко съществуване на свръхзаможни декани заедно с отчайващо бедни гета деца. Това до голяма степен беше основната демократична и историческа мисия на американското обществено образование, система, която Вебер презираше.
Колкото и да е иронично, повечето академици действат почти в тясната, антимарксистка/анти-дюейистка линия, която Фиш предписва. КЪДЕ СА всички тези прекомерно, хипер-активисти и обсебени от демокрацията и социалната/глобалната справедливост академици, които Фиш оплаква? Чомски и Зин и др. са много изключения от Кулата от слонова кост, доколкото мога да преценя. Интелектуални радикали като мен – бивш академик, превърнал се в ляв публичен интелектуалец (като „за обществеността“, а не просто „в обществото“) – често в крайна сметка вършат това, което виждаме като истинска работа на академиците (включително голяма част от това, което Фиш ненавижда) на обучения, публични лекции и други подобни.
Какво тъжно и любопитно антиинтелектуално и авторитарно завещание Стенли Фиш реши да остави, за да го видят всички във водещия вестник на страната.
Пол Стрийт е изследовател на градската социална политика в Чикаго, Илинойс.