Последните проучвания сочат, че въпреки че мнозинството от хората в САЩ не го одобряват на войната в Афганистан, много на базата на ужасните си икономически разходи, само три процента взеха предвид войната при гласуването в Междинните избори през 2010 г. Проблемът с икономиката тежеше избиратели, но войната и нейната цена, макар и ясни за тях и ясно свързани с икономиката в тяхното мислене, е далеч по-малко належащ загриженост.
Хората в САЩ, ако прочетат или чуят за това, може да бъдат шокирани от това очевидно безгрижие на екипажите на два бойни американски хеликоптера, които нападна и уби девет деца на планински склон в Афганистан Провинция Кумар, застрелвайки ги „един след друг“ миналия вторник 1 март. („Хеликоптерите кръжаха над нас, сканираха ни и ние видяхме зелена светкавица от хеликоптерите. След това излетяха обратно високо и навътре втори кръг те надвиснаха над нас и започнаха да стрелят. (NYT 3/2/11)).
Четири от момчетата бяха на седем години; три бяха осем, един беше девет а най-големият беше на дванадесет. „Децата събираха дърва под а дърво в планината близо до село в областта“, каза Нурула Noori, член на местния съвет за развитие в област Manogai. „Аз самият участвах в погребението“, каза Нури. „Вчера ние ги погреба." (АП, 2 март 2011 г.) Генерал Петреъс призна, и се извини за трагедията.
Той е имал много трагедии, за да се извини, че просто брои Кунар сама провинция. Миналия 26 август в област Маногай, Афганистан властите обвиниха международните сили в убийството на шест деца по време на въздушно нападение срещу позиции на талибаните. Началник на провинциалната полиция Khalilullah Ziayee каза, че група деца са събирали скрап метал върху планината, когато самолетите на НАТО пуснаха бомби, за да ги разпръснат Талибански бойци атакуват близка база. „В бомбардировката шест Убити са деца на възраст от 12 до XNUMX години“, каза началникът на полицията. „Друго дете е ранено.“
В провинция Бамиян в Афганистан, Зекирула, млад афганистанец мой приятел, на 15 години, става в 2 сутринта няколко сутрини всяка седмица и язди магарето си в продължение на шест часа през предзората, за да стигне до a планински склон, където може да събира четки и клонки, които зарежда на магарето в кошници. След това се прибира вкъщи и натрупва дървата – нататък горната част на дома на семейството му – за да бъде съборен по-късно и изгорен за топлина. Те нямат електроуреди за отопление на дома, а дори и да селяните получават електричество само за два часа на ден, обикновено между 1 и 3 часа сутринта. Семействата разчитат на децата си събирайте гориво за топлина през суровите зими и за годината за готвене кръгъл. Младите работници, които искат да помогнат на семействата си да оцелеят, са подли няма вреда за Съединените щати. Те не се надигат срещу нас или където и да е: те не са бунтовници. Те не правят нищо, за да ни заплашват. Те са деца, а децата навсякъде са като деца навсякъде: те са деца като нашите.
За съжаление, все повече и повече от нас в Америка свикват с идеята за детска бедност – и дори детски труд – докато собствената ни икономика потъва допълнително под бремето на нашите последни девет години война, от $2 милиарди на седмица, които харчим, създавайки бедност в чужбина, че тогава можем подражавайте у дома. Тук нещата се влошават, но в Афганистан, деца са бомбардирани. Телата им са небрежно разчленени и разпръснати от машини, вече изгубени в хоризонта, докато крайниците се установяват. Те лъжат в локви кръв, докато членовете на семейството осъзнаят, един по един, че техните децата не закъсняват да се върнат у дома, но всъщност никога няма да го направят.
През октомври и отново през декември 2010 г. нашата малка делегация от Активистите на Voices for Creative Nonviolence се срещнаха с голямо семейство живеещи в окаян бежански лагер. Те бяха избягали от домовете си в Област Сан Джин в провинция Хелманд след атака с дрон уби a майка там и нейните пет деца. Мъжът на жената ни показа снимки на окървавени трупове на децата му. Неговата племенница, Джума Гюл, на 9 години, беше оцелял след атаката. Тя и аз се сгушихме един до друг вътре хижа, направена от кал в хладната декемврийска утрин. Бащата на Джума Гюл се наведе пред нас и внимателно разкопча ципа на якето си, показвайки ми това ръката на дъщеря му е била ампутирана от шрапнел, когато САЩ Ракета удари дома им в Сан Джин.
До Джума Гюл беше нейният брат, чийто крак беше обезобразен в атака. Очевидно той няма достъп до адекватна медицинска помощ и изпитва постоянна болка. Може би пилотът на атакуващия дрон контролирайки го от толкова далече, колкото базата на военновъздушните сили Creech тук в Съединените щати, не знае нищо за това семейство или за болката, която той или тя помогна да нанесе. Нито пък командирите, хората, които са го създали база, хората, които я плащат с данъците си, и хората, които упорстват в избирането на кандидати с намерение да удължат за неопределено време война.
Но понякога войната е като миналия вторник, 1 март. Понякога проблемът е точно пред нас – както беше и при онези екипажи на хеликоптери – това е отблизо, така че няма грешка за какво ние правим. Според проучванията на изборите виждаме цената на войната, смътно, но, както при екипажите на хеликоптера, не влияе – или предотвратяване – нашите решения. След това съжаляваме за трагедията; правим а претенция за признаване на цената на войната, но тя е неизчислима. Ние не мога да се надявам да го преброя. Всъщност най-накрая трябва да спрем да правим хора като деветте деца, които загинаха на 1 март, го плащат.
~~~~~~~~~~~~~~~
Кати Кели ([имейл защитен]) координира Voices for Creative Ненасилие (www.vcnv.org) и работи в тясно сътрудничество с афганистанците Младежки доброволци за мир (www.livewithoutwars.org)