Задушавана повече от шест десетилетия от състоянието на икономическа обсада на САЩ, Куба е изправена пред сериозни трудности, които се отразяват върху благосъстоянието на населението.
На 17 март 2024 г. в Сантяго десетки хора мирно изразиха недоволството си от материалните трудности на ежедневието. Като цяло добре информираната американска информационна агенция Асошиейтед прес съобщиха за присъствието на „малки групи протестиращи“. Те бяха приети от секретаря на градската комунистическа партия, за да изразят оплакванията си. Правителствените власти подчертаха, че демонстрациите са се състояли в уважителна рамка.
Куба е в разгара на сериозна икономическа криза, която се отразява на благосъстоянието на населението. Прекъсванията на електрозахранването, поради липса на доставки на петрол, са често срещани и понякога могат да продължат до 8 часа. Недостигът засяга и хранителния сектор, като за кубинските домакинства става все по-трудно да намерят продукти от първа необходимост. За първи път в историята си Куба призова Световната продоволствена програма на ООН да помогне за справяне със ситуацията.
Съединените щати, чрез посолството си в Хавана, бързо реагираха, подчертавайки „липса на храна и електричество“ на острова. „Призоваваме кубинското правителство да зачита човешките права на протестиращите и да се грижи за законните нужди на кубинския народ“. Хавана незабавно заклейми намесата и лицемерието на Вашингтон, като извика американския шарже д'афер Бенджамин Зиф в Министерството на външните работи.
Всъщност Съединените щати са основно отговорни за икономическото състояние на острова. От 1960 г. Вашингтон налага санкции, които засягат всички сектори на обществото, особено най-уязвимите групи като деца, бременни жени, възрастни и болни. След разпадането на СССР през 1991 г., далеч от нормализиране на отношенията с Куба, администрацията на Буш-старши увеличи обсадното положение, като прие Закона на Торичели през 1992 г., който е незаконен поради извънтериториалния си обхват. Неговият наследник, демократът Бил Клинтън, последва примера със закона Хелмс-Бъртън през 1996 г., който нарушава елементарни принципи на международното публично право поради ретроактивния си характер. Джордж У. Буш засили тези принудителни мерки, като прокара нови санкции през 2004 и 2006 г.
По време на втория мандат на Барак Обама се спазва примирие, когато се осъществява историческият процес на сближаване между двете страни, официално стартиран през декември 2014 г. Конструктивни мерки бяха приети от Вашингтон, но санкциите не бяха отменени. Наистина, заслужава да се отбележи, че администрацията на Обама I беше тази, която наложи най-суровите глоби на международни компании и банки, които имаха връзки с Куба.
През 2017 г. идването на власт на Доналд Тръмп сложи край на това сближаване. Вашингтон се върна към политиката на конфронтация, като наложи 243 нови санкции в рамките на четири години – повече от една на седмица – насочени към жизненоважни сектори на кубинската икономика, а именно износа на медицински услуги, туризма и паричните преводи. От тях 50 бяха наложени в разгара на пандемията от Covid-19, лишавайки острова от жизненоважно оборудване като респиратори и сериозно засягайки здравната система.
Избирането на Джо Байдън през 2020 г. не означаваше промяна за Куба. Той запази повечето мерки, взети от предшественика му. Цифрите разкриват въздействието на икономическите санкции върху човешките права на кубинците. Над 80% от населението е родено под санкции. Тези санкции струват на кубинската икономика средно 15 милиона долара на ден. През ноември 2023 г., за 31st поредна година 187 страни, включително най-верните съюзници на Съединените щати, призоваха за „вдигане на икономическата, търговска и финансова блокада на Вашингтон“ срещу Куба. Анахронична, жестока и незаконна, блокадата е основната пречка за развитието на страната и е отговорна за настоящите страдания на населението на острова.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ