До края на този месец (септември 2009 г.) моят съквартирант и аз ще трябва да се изнесем от настоящия ни апартамент в Торонто. За щастие друга приятелка щедро ни предложи да се „удвоим“ на нейно място. „Да удвоиш“ е доста често срещана практика за тези без подслон в наши дни. Предлага се във варианти, но по същество означава споделяне на едно и също място с много други, докато нещата станат по-лесни. Все по-често това се превръща в тенденция в Северна Америка и по-специално в САЩ и нарастващият процент на удвояване всъщност е мощен индикатор за несигурната икономическа ситуация в едно хипермаркетизирано общество. Това е така, защото има много малка обществена подкрепа за тези без подслон и когато властват „свободните пазари“, тези с по-слаби джобове са извън дома.
В нашия случай обаче не беше толкова невъзможността да си позволим друго място, колкото странното време. След два месеца и половина ще напусна този град за по-дълго теренно проучване обратно в Непал. Плановете на съквартиранта ми са във въздуха. И в този град обикновено не можете да наемете жилище за себе си, освен ако нямате договор поне за една година.
Това настрана, когато трябва да се движите, започвате да осъзнавате, че трябва да се справяте с нещата. Изведнъж телевизорът се нуждае от опаковане, както и озвучителната система. И сте натрупали безброй чифта панталони и няколко десетки ризи, поне дузина палта и килимите. Чекмеджетата, които са пълни с тях, също трябва да изчезнат. Масата, от която няма да се нуждаете, трябва да бъде изхвърлена. Книгите, които сте купили, докато сте се мотаели из книжарниците и сте виждали всички тези скъпи сделки, трябва да бъдат изпратени. Кухненските тенджери и тигани трябва да бъдат опаковани с балончета. Комплектите прибори за хранене, които получавате като подарък от вашата любяща майка, са твърде ценни, за да ги хвърляте.
Преместването е момент на откровение за това колко „пренатоварено“ е станало нашето съществуване. Ако човек обърне сериозно внимание, това е и един от онези редки моменти, когато започваме да виждаме, че толкова много от нещата, които сме натрупали, са напълно безполезни за живота ни. Е, безполезни от гледна точка на удовлетворението, което извличаме от тях, или нуждата, която те задоволяват. В края на краищата дузина чифта панталони или по-малко са достатъчно удобни, за да ни стоплят през зимата и прохладно през лятото, например. Какво добавя още една дузина, освен запълването на по-голям гардероб или допълнителни кутии за съхранение? През декември 2008 г. посетих Непал и се срещнах с няколко души, някои от които бяха построили многоетажни къщи. Един конкретен господин ме разведе из стаите, в които планираше да постави компютри и телевизори с плосък екран за всяко от двете си подрастващи деца. Иронията беше, че имахме повече от 14 часа прекъсване на електричеството в страната.
Тази любов към нещата се създава чрез 24/7 бараж от визуализации. Все повече се превръщаме в желаещи машини. Е, някои от нас правят избор, но импулсите, идващи от медиите, не могат да бъдат подценени. И начинът, по който са структурирани икономиките, купуването на все повече и повече неща се превръща в основата на успеха. Любовта към нещата става синоним на оцеляването на индустриалната икономика, каквато я познаваме. Но именно тази любов не ни прави по-щастливи или по-здрави.
Всъщност Волфганг Сакс, видният немски екологичен активист-интелектуалец, казва в книгата си „Диалектика на планетата“, че нашата любов към нещата е обратно пропорционална на нашето качествено време с други хора, неща и други живи същества. Неговото наблюдение е просто. Любовта към хората изисква да инвестираме времето си с тях. Това изисква да говорите с тях, да ги прегръщате, да ги целувате, просто да бъдете с тях, да излизате да ядете с тях, да организирате манджи, да играете с тях, да се разхождате с тях, да се грижите за тях, когато са болни и в беда, и да пишете любовни писма на тях. Можем да направим дълъг списък, но въпросът е, че всички онези неща, които трябва да направим, за да изградим човешки взаимоотношения, изискват време. Сакс казва: „Помислете, че след определен брой нещата могат да станат крадци на време. Големите и малките стоки трябва да се избират, купуват, съхраняват и изхвърлят. Дори най-красивите и ценни предмети неизбежно поглъщат най-ограничения от всички ресурси: времето. Броят на възможностите - стоки, услуги, събития - е експлодирал в богатите общества, но денят по своя консервативен начин продължава да има само 24 часа. Моето общо наблюдение е, че тези, които са обсебени от своите неща, обикновено са тези, които имат много тесни приятелски кръгове. Не че повечето от тях искат да бъдат изключени, а просто защото им остава малко време за инвестиране в приятелства и човешки взаимоотношения.
Една приятелка наскоро изпрати имейл до приятели с въпроса дали биха могли да обмислят да дойдат в дома й и да дадат труд, за да разкопаят тревните площи за отглеждане на зеленчукова/плодова градина като техен подарък за рождения ден на нейния приятел. „Това ще бъде последвано от похапване“, напомни тя. В едно общество, в което интуитивното желание индустриалните продукти да бъдат подарявани е нормализирано и се е превърнало в част от доминиращата икономическа логика, приносът на труд като подарък за рожден ден може да звучи очевидно тайнствено. Но нека не забравяме, индустриалният модел на производство и потребление на все повече неща от ограничените природни ресурси не само ни пречи да се наслаждаваме на това, което Сакс нарича „нематериални удоволствия“, но също така създава неограничено разрушаване на самите основи на живота. себе си — въздуха, водата, почвата и биоразнообразието. В доклада на британското правителство „Просперитет без растеж“ се казва, че 60 процента от нашата естествена екосистема е на различни нива на деградация. С други думи, повече неща не ни правят по-щастливи и всъщност да имаме много противоречи на това да живеем добре за все по-голям брой хора.
Здравните изследователи също започнаха да показват недвусмислено, че освен осигуряването на добра храна, удобен подслон и чиста жизнена и работна среда, производството и потреблението на повече стоки и следователно по-високият икономически растеж не води до никакво подобряване на здравето. Ако изобщо има, изглежда има пагубни последици, тъй като горите започват да намаляват, плодородието на почвата намалява, ледниците се отдръпват, биоразнообразието се свива и градските райони се задушават от дим и прах и се задръстват с канализация и отпадъци. В продължило няколко десетилетия проучване на двадесет и четирите богати страни, Ричард Уилкинсън установи, че това, което има значение за здравето, след като са задоволени необходимите човешки нужди, е не толкова нарастващият обем на богатството, а нивото на равенство между хората. Колкото по-високо е равенството, толкова по-добро е качеството на отношенията им. Време е да мислим за благополучие, вместо за благополучие, напомня ни Сакс, защото това се превръща в единствения начин да увеличим щастието си и в същото време да спасим планетата.
(Авторът е заинтересован да допринесе за разработването на алтернативни показатели за „напредък“ - като растеж на продоволствената сигурност, плодородието на почвата, горската покривка, рибата в реката, качеството на въздуха, заболеваемостта, дълголетието и равенството.)
Анил Бхатараи
anilbhattarai@gmail.com
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ
