„Старият свят умира, а новият свят се бори да се роди. Сега е времето на чудовищата.” Тези думи, написани някога от Антонио Грамши в една от фашистките затворнически килии на Мусолини, имат зловещ резонанс днес. Един бегъл поглед върху новините би трябвало да стане повече от ясно, че и ние живеем във време на чудовища.
С възхода на неонацистката партия Златна зора в Гърция, зверствата на Израел в Газа, неописуемите бруталности и светкавичните настъпления на ISIS, разкритията на антиутопичния апарат за масово наблюдение на NSA, драматичната милитаризация на расистката полиция в Съединените щати и опасни геополитически игри, които сега се играят между Русия и Запада в Украйна, все повече започва да изглежда, че сме свидетели на ранните разпалвания на глобална гражданска война – постоянно извънредно положение, при което стойността на човешкия живот е намалена до нула и пространството за еманципаторна и демократична политика изглежда се свива с всеки изминал ден.
Как да концептуализираме и актуализираме радикалния потенциал на прогресивните социални движения – да не говорим за възможността за революционна социална промяна – във време, когато всичко около нас изглежда се връща към брутален деспотизъм и откровено варварство? Ако наистина се окажем на прага на някакъв дистопичен глобален конфликт, как ще отговорим, като активисти и загрижени граждани, на огромните предизвикателства, пред които сме изправени сега?
Първото нещо, което трябва да се отбележи, е, че чудовищата, колкото и ужасяващо реални и морално осъдителни да са, в крайна сметка са симптоми на по-дълбока и по-фундаментална криза. „Тази криза“, писа Грамши преди много години, „се състои именно във факта, че старото умира и новото не може да се роди; в това междуцарствие появяват се голямо разнообразие от болестни симптоми.” Докато радикалните движения трябва да се изправят директно срещу тези болестни симптоми, те не трябва – и не мога – компромис относно първопричините: борбата срещу умиращия свят на капитала и едновременното създаване на нов свят, основан на демокрацията и общото трябва да остане в центъра на целия предстоящ конфликт.
Днес старият свят умира, защото финансизираният режим на натрупване на неолиберализма и представителните институции на либералната демокрация имат сериозни проблеми да се възпроизвеждат. С все по-голяма зависимост на капитала от насилствена държавна намеса, неоимперски злополуки и откровени стратегии за лишаване от собственост, за да се поддържа постоянен поток от натрупване, демократичните претенции на политическата върхушка започват да изглеждат все по-слаби всеки ден. Съществуващите политически институции отдавна са престанали да представляват никого, освен богатите – и новите бедни, несигурни и задлъжнели граждани на света бързо започват да осъзнават този факт.
В същото време е очевидно, че новият свят се бори да се роди. Проявите на посткапиталистическо бъдеще се появяват навсякъде около нас, но те остават почти неизменно локални и временни по природа. Светът беше разтърсен от спонтанни народни бунтове от Тахрир до Таксим, но доминиращите сили бързо наложиха своя установен ред, често по брутален начин. Свидетели сме на появата на изключително вдъхновяващи местни експерименти в пряка демокрация и радикална автономия в различни страни по света, но тези обнадеждаващи инициативи тепърва ще се разрастват до ниво, където могат да представляват сериозна заплаха за доминиращия ред.
Това, което имаме, са най-вече малки и временни изрази на все още нереализиран революционен потенциал. Защо се борим толкова трудно да реализираме този потенциал в много по-голям мащаб? Освен откровената държавна репресия, какво е това, което ни пречи да конструираме тип радикално егалитарни и пряко демократични организационни форми, които биха могли да поставят действителна контрасила на – и евентуална замяна на – доминиращия капиталистически ред?
В предишна статия, твърдях, че можем да намерим поне частичен отговор в природата на самия умиращ неолиберален режим. През последните десетилетия възходът на неолиберализма доведе до цялостна атомизация на социалната тъкан, широко разпространено безпокойство за бъдещето и преобладаващо чувство за безсмислие пред лицето на устойчивостта на системата. В резултат на това съпротивата остава малка и фрагментирана, импотентна и ефимерна, разделена от безкрайни вътрешни разногласия и междуособици, докато повечето недоволни хора разбираемо дават приоритет на осигуряването на основните нужди пред привидно безсмислените идеологически кавги и безнадеждни дългосрочни проекти. Възможността за повече или по-малко единно антикапиталистическо движение е възпрепятствана от самата логика на неолибералното общество.
Следователно основните предизвикателства, пред които са изправени днешните масови движения, е по някакъв начин да отменят атомизацията, предизвикана от необузданата финансизация, нарастващата задлъжнялост и несигурността на труда; да помогне за намаляване на парализиращото безпокойство, изпитвано от милиони, които са уловени във водовъртежа на задълбочаващата се финансова и екзистенциална несигурност; и да се пребори с широко разпространеното чувство за безполезност, което характеризира едно цяло поколение от отчуждени и деполитизирани младежи, които всъщност би трябвало да са в челните редици на глобалното революционно движение, но които вместо това или се борят с джихада в Сирия, или упояват умовете си в забрава в хипстърски фестивали в Ню Йорк и Берлин.
Само чрез проникване на това множество от отчуждени индивиди с подновено чувство за цел и принадлежност, само чрез овластяване на общности и изграждане на широка основа маса движения, които могат да погледнат отвъд собствените си вътрешни различия, за да признаят общия си интерес в колективна борба и само чрез възстановяване на надеждата чрез постигането на конкретни победи и изграждането на действителни алтернативи, могат масовите движения да започнат да отблъскват надигащата се вълна от чудовищност и създават нов социален ред на универсална еманципация и радикална демокрация. Ключов въпрос тук, подчертан от Макс Хейвън и Алекс Хаснабиш в скорошна книга, е да се възроди радикално въображение. Ако дори не можем да си представим по-добър свят, как ще го построим някога?
Въпреки че това може да звучи злонамерено погрешно характеризиране за някои, неудобната истина, която трябва да се признае, е, че лявото днес остава безнадеждно малко, сектантско и местно пред предизвикателствата, които почти неизменно са огромни, системни и глобални по обхват. Всички можем да се съгласим, че старото ляво е мъртво и че формите на организация на труда от 20-ти век няма да се върнат, но отвъд наивните надежди за спонтанното коагулиране на няколкостотин разпръснати местни експеримента в самоорганизацията, изглежда, че никой наистина няма никакви визия за това, което сега трябва да дойде на негово място. В резултат на това ние навсякъде отстъпваме в най-добрия случай на реформисти, а в най-лошия - на чудовища.
Най-големият риск днес не е, че левицата по някакъв начин ще загуби идеологическата си чистота или ще предаде своите демократични принципи, а по-скоро че няма да успее да мащабира своите идеологически концепции и демократични практики до нивото, на което те действително могат да направят разлика - не само за нашата собствените животи, а на тези на седемте милиарда души, които населяват тази планета. Тези трудни въпроси за мащаба и организацията твърде често се пренебрегват от страх да не прозвучат ленинистки, но истината е, че либертарианската социалистическа теория и практика отдавна се опитват да се справят с тях: от изграждането (и по-късни размисли върху) Парижката комуна и Революционна Каталуния, до изграждането на автономни общности в Чиапас, Мексико и кюрдската Рожава (Северна Сирия) и от работата на ранните анархистки теоретици и левите комунисти до по-късните приноси на Касториадис и Букчин. Защо тогава изглежда, че днес изоставяме тези въпроси?
Докато левицата не успее да формулира стратегии как да обезоръжи тези неолиберални контролни механизми, да разпали отново радикалното въображение и да започне старателното изграждане на транснационален политически проект, ориентиран около последователна либертарианска социалистическа визия за мащабируема демократична самоорганизация, продължаващата вълна на глобалните въстания и настоящите местни експерименти в автономията – колкото и вдъхновяващи да са – ще останат малко повече от това: импотентни изражения на възмущение и локализирани експерименти в различен начин на живот. Но за да се конституира като истинска заплаха за умиращия свят на капитала и чудовищата, които ражда, демократичната и либертарианска левица ще трябва да стане много по-амбициозна и много по-организирана, отколкото е в момента. Това е критичното предизвикателство, пред което са изправени нашите движения в Грамши междуцарствие.
Както ми каза един приятел и колега активист след като гръцката фашистка полиция за борба с безредиците брутално изгони окупацията на площад Синтагма в Атина, „очевидно е, че дните на невинността са свършили“. Ако искаме да имаме някакъв шанс за победа, каквото и да означава това, крайно време е да се отървем от невинността си и да се организираме. Тъмни облаци се събират на хоризонта. Една разделена и неорганизирана левица ще бъде твърде лесно победена.
Джеръм Рус е докторант в Департамента по политически и социални науки на Европейския университетски институт и основател на списание ROAR.
