Убийството на трима работнически лидери, принадлежащи към до голяма степен про-PSUV UNT, Ричард Галардо, Луис Ернандес и Карлос Рекена[1] на 27 ноемвриth е поставено в контекст от статии за анализи като разпространение на политическо насилие в селските райони към урбанизирани форми, насочено към работнически лидери и социални работници, извършено от опозиция, идваща на гърба на някои значителни изборни печалби[2] и на фона на чуждестранно финансиране[3]. Това, което не беше обсъдено, е емоционалната реакция на левичарите срещу подобни престъпления. Западняците не са подготвени да разберат тази реакция, тъй като насилието, с което се сблъскваме обикновено, като престъплението с нож в Обединеното кралство, е фундаментално различно. Като такива, въпреки че можем да посрещнем насилието в нашите общества с отричане, приемане или позитивен активизъм, нито едно от тях не улавя динамиката на съпротивата, открита сред венецуелските левичари във връзка с настоящата вълна от политическо насилие.
През последните няколко месеца веднъж или два пъти седмично присъствах на срещите на група левичари в Мерида. Обикновено бурни дела, при които най-възрастните се смеят най-силно, групата се гордее, че е активна, работеща в общността, а не „hablando paja“ (говорещи глупости). Той има около 80 членове, разделени поравно между половете.
Тази вечер започна както обикновено. Седяхме около дългата дървена маса и се борехме да предложим местата си на всеки, който би ги заел. Страхотният модератор пита дали има останала работа от последната среща, никой не отговаря, след което заедно създаваме дневния ред за срещата тази седмица.
Започваме със създаването на комисия за оценка на назначенията в местната власт, длъжности, които никой не иска, докато някой глупаво не предложи онези, които смята за „активни членове“, да я съставят. Дискусията по ирония на съдбата се свежда до въпроси за старшинството в група, която е идеологически противопоставена на йерархията. Това поведение е необичайно, хората са на ръба. Преди дискусията да стане твърде разгорещена, модераторът се намесва и призовава за гласуване на кандидатите, това е завършено и след това захранването прекъсва, сякаш в знак на неодобрение.
Светлините се връщат почти незабавно, угасвайки мекото сияние на 20 мобилни телефона толкова бързо, колкото се бяха появили; това не е съвсем рядко явление. Преминаваме към втора статия от дневния ред; мъж чете интервю, дадено от английски професор на венецуелските медии. Тишината е пълна. Той приключва с четенето и влизаме в разгорещена, но приятелска дискусия.
Изведнъж стигаме до третата статия от дневния ред. Смехът спира, усмивките избледняват. Започваме дълга дискусия за политическите убийства и контрареволюционното насилие. „Откъде знаем, че е политически?“ един възрастен мъж пита: „Не виждам никой от опозицията мъртъв на улицата“.
Венецуелците не са нови за насилието, нито от страна на държавата, която изби много обеднели венецуелци през 1989 г. в Каракасо, нито в обществото – нивата на убийства се повишиха обезпокоително от началото на Боливарския процес[4]. В този контекст, за съжаление, човек може да бъде сигурен, че има много мъртви опозиционери на улицата.
Но тогава това не е насилието, за което говори старецът. Нагласите към нарастващия процент на убийства във Венецуела са много подобни на тези, които открих в Англия във връзка с престъпленията с нож. Всички са единодушни, че това е нещо ужасно, че е показател за така говореното "морално разложение" на обществото[5]. И все пак това, което ни всява страх във връзка с тези статистики, е, че те изглеждат произволни. Има нещо ужасяващо в идеята за случайност, когато говорим за престъпление с нож или убийство. Идеята, че нормален човек, чакащ пред клуб в Бристол една студена нощ, може да бъде намушкан, е плашещо близка до нас в Обединеното кралство, просто другата страна на статистиката.
За да разберем реакцията на венецуелските левичари, трябва да признаем, че политическото насилие е отговор на политическия активизъм. Вярвам, че всеки левичар от групата работи, защото вярва, че работата им е справедлива. Дали наистина избират да работят е голям философски въпрос, но това, че се чувстват готови да го правят, не е. Така тези хора чувстват, че избират да се изложат на опасност за нещо, което смятат за правилно.
И все пак хората в Англия също смятат, че избират да отидат в клуб късно една съботна вечер, това се превръща в оправдан риск, който човек поема, за да се забавлява, срещу който, разбира се, се опитва да вземе предпазни мерки. В този смисъл това е като пресичане на пътя, поемане на този риск да се окажете на неподходящото място в неподходящото време. Престъпленията с нож също изглеждат подобни по това, че са морално осъдими, както и политическите убийства, вината не трябва да се приписва на жертвите и ние сме толкова длъжни да се борим срещу едното в обществото, колкото и срещу другото.
И все пак Ричард Галардо, Луис Ернандес и Карлос Рекена не бяха убити, защото бяха на неподходящото място в неподходящото време. Те бяха убити заради политическите си действия от хора, които се противопоставиха на тези действия. Едва когато разберем тази динамика и нейните емоционални последици, можем да разберем защо усмивките избледняха и какво ги замени.
Излизането пред плашещата статистика може да се счита за акт на съпротива, това е грешка[6]. Такива действия могат да бъдат само форма на отричане или приемане на риска, тъй като сами по себе си не оспорват съществуването на престъпление с нож или намеренията на извършителите му. Извършителите на престъпления с нож не се противопоставят съзнателно на идеята да се забавляват на вечер. Продължаващият активизъм в лицето на политическото насилие обаче е точно това, срещу което се противопоставят извършителите на това насилие, в допълнение той може потенциално да предизвика самите извършители и по този начин съществуването на насилието. Така такъв активизъм се трансформира в съпротива в две динамики.
Какво означава това в контекста на Венецуела? Насилието е насочено към ограничаване на синдикализма, поради което продължаването на синдикализма е непосредствена и пряка форма на съпротива. И все пак трябва да разберем, че левичарите във Венецуела масово гледат на „олигархията“ като на враг, който трябва да бъде победен, за да донесе равенство, развитие и истинска демокрация в своята страна. Същата тази олигархия се възприема като силата зад убийствата в Арагуа. Като се има предвид, че овластяването на синдикатите се надява да нанесе удар срещу властта на олигархията, синдикализмът се превръща двойно в акт на съпротива. Не само се съпротивлява на репресиите, но се стреми да сложи край на репресиите, като подкопава извършителите. Разбирането на отговорите като съпротива, а не като реакция е ключово за психологията на конфликта във Венецуела и създава надежда за реакция, която е морално обвързана, а не като грубо изразяване на ярост.
Въпреки че в Англия може да се отчаяме от престъпленията с нож и най-добрите от нас може да се организират, за да се борят срещу тях, познаването на нито една от двете реакции не ни позволява да разберем емоционалното въздействие на политическото насилие. Така за моя изненада, когато усмивките избледняха, сред ясни признаци на страх и гняв се появи мрачната увереност на готова група хора. Групата, която посещавам, не се сблъсква директно с репресиите, насочени срещу нея, но като се стреми да промени обществото и да предизвика олигархията, нейният манталитет също е този на съпротива пред лицето на политическо насилие. Тази втора динамика, чрез която активизмът се трансформира, променя емоционалния контекст за активистите като цяло до такъв на съпротива, въпреки че само някои от тях се сблъскват директно с репресии. Един мъж ни разказа как дъщеря му, помощник на губернатора на PSUV, е трябвало да се премести, след като е получила смъртни заплахи. Сега тя работи като асистент на друг управител на PSUV. Тази история за съпротива беше получена от самите леви активисти, които не бяха застрашени, тя засили решимостта им да революционизират обществото, тъй като по този начин те също се надяват да сложат край на насилието.
[1] http://www.venezuelanalysis.com/news/3995
[2] http://www.venezuelanalysis.com/analysis/4002
[3] http://www.venezuelanalysis.com/analysis/4010
[4] http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2006/05/09/AR2006050901803.html
[5] http://www.telegraph.co.uk/opinion/main.jhtml?xml=/opinion/2008/07/12/dl1201.xml
[6]http://uk.youtube.com/watch?v=RGBBpiAPXyA вижте последните 2 минути
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ