В есе, озаглавено „Епохата на ужаса“, публикувано през септември 2006 г., писателят Мартин Еймис се застъпва за целенасочена програма за тормоз на мюсюлманската общност във Великобритания. „Мюсюлманската общност“, пише той, „ще трябва да страда, докато не подреди къщата си. Какъв вид страдание? Не им позволява да пътуват. Депортиране — по-надолу по пътя. Ограничаване на свободите. Претърсване на хора, които изглеждат като от Близкия изток или от Пакистан... Дискриминационни неща, докато не наранят цялата общност и те започнат да се държат жестоко с децата си..."
Еймис не препоръчваше тези тактики само за престъпници или заподозрени. Той ги предлагаше като наказателни мерки срещу всички мюсюлмани, виновни или невинни. Идеята беше, че като ги преследват и унижават като цяло, те ще се върнат у дома и ще научат децата си да се подчиняват на закона на белия човек. Изглежда има нещо леко дефектно в тази логика.
Всъщност го написах в ново въведение към моята книга „Идеология: Въведение“, без да подозирам, че том, който разследва Лукач и Адорно, ще бъде заловен от „Дейли Експрес“. Миналата седмица пресата отекна от спора между Еймис и Игълтън. Но защо? Защото тук бяха заложени жизненоважни политически въпроси? Ни най-малко. Това, което привлече вниманието на медиите, беше фактът, че Еймис и аз сме членове на едно и също училище по изкуства в Манчестърския университет. Перспективата за разбиване на обща стая за възрастни (не че имаме нещо толкова изискано като обща стая за възрастни хора в Манчестър) накара дори широкоформатната преса да робува. Въпросът дали да се обижда или не цяла част от населението мигновено беше сведен до ведомствен спор (не че имаме нещо толкова опасно автономно като отделите в Манчестър).
Дори професор Джон Съдърланд, който би трябвало да знае по-добре, се зае с това тривиално занимание в своя блог на Guardian. Беше ли това, намекна той, умишлено насрочена закачка от стар марксист, за да съвпадне с пристигането на Еймис в Манчестър като професор по творческо писане? Без съмнение някои ще настояват, че това е неприятната истина, точно както има хора, които отказват да повярват, че Анри Пол е бил пиян, отговарящ за принцеса. Всъщност нямах представа, когато написах статията, че Еймис щеше да ми стане колега, и това няма значение и в двата случая. Изразените от него възгледи са гнусни и това беше единствената ми гледна точка.
Съдърланд е загрижен, че може да съм вкарал Еймис в гореща вода. След моята невъздържана диатриба мюсюлманите и другите малцинства наистина ли ще искат да посещават часовете му в Манчестър? Или съм го допуснал (може би със злонамерена предварителна мисъл) за порой от политически коректни злоупотреби? Учудващо, Съдърланд изглежда не смята, че Еймис може да се е включил в такъв критичен дебат, като е написал това, което е направил. Истинското престъпление според професора е да привлече вниманието към думите на Еймис. Може би щеше да е по-здравословно за либералната демокрация да беше премълчала това нещо, така че безсмислени студентски радикали да не се втурнат в часовете на Еймис за Набоков и да го опънат за палци.
Съдърланд дори леко намеква, че човек може да бъде порицан за подобно неколегиално поведение. Може би насилствените политически разногласия с колегите трябва да ви качат на килима на декана, като кавгаджии на детска площадка пред клюна. Това включва ли феминистки, които възразяват срещу сексистки коментари? Или е добре, ако го направят sotto voce
Бях си представял, че либерали като Съдърланд са за свободен пазар на идеи. Така че те са; това е просто откровен конфликт, който те намират за неприятен. В статията на Съдърланд почти няма дума за отвратителните възгледи на Еймис. Същото важи и за реакцията на пресата като цяло. Мой профил в Sunday Times приписа гнева ми на интуитивна, пънкарска мания да удрям другите. Укоряването на влиятелни писатели, които предлагат претърсване на невинни мюсюлмани, е просто вид изкривяване на личността.
Ако не могат да намерят недостатък във вашите разсъждения, пише великият радикал Уилям Хазлит, те със сигурност ще намерят такъв в репутацията ви. В обичайния си интелектуално небрежен стил Род Лидъл обвинява марксисти като мен, че подкрепят „ислямизма“, въпреки факта, че взривяването на главите на малки деца в името на Аллах не е точно това, което Маркс е имал предвид. Паникьосаната реакция на Еймис спрямо 9 септември е част от по-широка истерия, обхванала части от либералната левица, към която творческите писатели изглеждат особено склонни.
Атентаторите самоубийци трябва да бъдат спрени със сила, за да защитят невинните. Но има нещо доста свиващо стомаха при вида на такива като Еймис и неговите политически съюзници, защитници на една цивилизация, която от векове е предизвиквала несметни касапници по целия свят, крещящи за незаконни мерки, когато се окажат за първи път на лепкав край на същото лечение.
Има ли медиен заговор срещу мен? Обзалагате се, че има. Sunday Times поиска от пресцентъра на Манчестърския университет моя снимка за своя профил и ние любезно се съгласихме. След това вестникът използва снимката, за да нарисува портрет, който ме накара да изглеждам много по-плешив, отколкото съм. Ако това не е повод за съдебен спор, не знам какво е.
Тери Игълтън е Джон Едуард Тейлър, професор по английска литература в Манчестърския университет
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ