За някои прочитането на смесицата от националистически и индивидуалистични идеи в манифеста на Андерш Беринг Брайвик може да е новост.
Но за латиноамериканците единството на фашизма и индивидуалистичния неолиберализъм, изразено от Брайвик, норвежкия ултрадесен терорист от Осло и Утоя, не е нищо ново. Наистина съществува от преврата на Пиночет в Чили, когато стрелбите срещу левичари бяха придружени от посещенията на Милтън Фридман и останалите от Чикагската школа, които пристигнаха, носейки тежките си доктринални томове.
В САЩ крайната десница поне от 19гth век свързва вярванията в свободната търговия, свободния внос, робството, расизма в стил KKK срещу афро-американците и противопоставянето на държавната намеса в икономиката.
В Европа обаче образът на фашизма винаги се позовава на управляваните от държавата идеологии на Мусолини, Хитлер и Франко. Тези класически фашистки движения се появиха във време, когато либерализмът laissez-faire лежеше в руините на Голямата депресия. Тогава – както и сега – крайнодесните тръбяха за национализма, расизма и необходимостта да се смаже марксизмът. Но по това време крайната десница се застъпваше за държавна намеса в икономиката като единствен изход от кризата и, особено в Германия, като силен механизъм за война.
От 1970-те години на миналия век обаче международната десница се асоциира изцяло с неолиберализма, противопоставяйки се на „етатистката“ социалдемокрация, тръбейки за намаляване на държавната намеса в икономиката. Десните успяха през 1980-те години и спечелиха приватизацията на повечето предприятия и услуги в много страни. Екстремната десница поддържа най-твърдата неолиберална линия оттогава. Това стана очевидно в държавния преврат в Южния конус на Латинска Америка през 1970-те и 1980-те години на миналия век, а днес се вижда още по-ясно в американския и европейския неофашизъм.
Северноамериканската десница съсредоточи атаката си върху общественото здраве и срещу правото на здраве, като същевременно организира по-обща атака срещу всички социални инвестиции и социални помощи. Чаеното парти на Съединените щати доведе този дискурс до крайност, свързвайки го и с расизъм срещу работниците имигранти и техните семейства. В Европа, в разгара на икономическата криза, крайната десница набира подкрепа и гласува с антиимигрантските си предложения.
21st век фашизмът е изграден върху неолиберален и расистки дискурс и се изостри от възстановяването на това, което Самюел Хънтингтън нарече „централна култура“. За Хънтингтън възстановяването на ролята на „централната култура“, англо-християнската, е фундаментално за обновяването на националната идентичност. В Испания, Португалия и Латинска Америка отдавна десните изповядваха еквивалентна концепция, тази на „западната християнска (католическа) цивилизация“. За Хънтингтън обаче основен аспект на тази „централна култура“ е индивидуализмът, за разлика от колективните или групови права. За новата десница всяко отклонение от индивидуализма към колективното съзнание или колективните права е атака срещу „централната култура“ и атака срещу правото на труд.
За тази нова десница враговете на „централната култура“ са вътрешни и външни. Във вътрешността, имигрантите и тяхното мултикултурно влияние. Отвън врагът в Сблъсъка на цивилизациите е ислямът (и в крайна сметка китайците).
Неофашизмът приема тези твърдения и добавя насилие, атакувайки не само предполагаемите врагове, идентифицирани от десните идеолози, но и предполагаемите „предатели“, които позволяват на врага (имигранти и мюсюлмани) да напредва. Оттам срещу „етатистите“, които отказват да намалят икономическата роля на държавата, които настояват за колективни права и унищожават индивидуалистичната етика. Атентатите в Оклахома Сити, които убиха деца в щатски дневен център; клането в Тусон от 8 януари 2011 г., атакуващо политическо събитие за общественото здраве; и клането в Норвегия от 22 юли, което атакува младежта на Лейбъристката партия, бяха всички крайности на неофашистко насилие, но има ежедневни прояви в Европа и в САЩ.
Повтарящите се физически атаки срещу имигранти или цигани във влаковете на метрото, гарите и улиците са институционализирани с нови закони срещу имигрантите в САЩ и Европа, включително закони, забраняващи воала и различни културни форми на циганите, както и закони, ограничаващи двуезичното образование.
Ислямофобията не се споделя от всички неофашисти. В Унгария Йобик и неговата „Унгарска гвардия“ поддържат униформите и символите на унгарските нацисти от 1930-те и 1940-те години на миналия век, както и яростния расизъм срещу евреите. Някои от приятелите на Йобик, включително Едуардо Роза и неговата унгарско-румънска група, които се опитаха да започнат война за отделяне на Санта Круз от Боливия, се обявиха за мюсюлмани. За разлика от норвежките неофашисти, които се възхищават на сръбските националисти, унгарските нацисти подкрепяха босненските мюсюлмани в борбата им срещу сърбите и те са анти-Израел. Унгарските нацисти споделят с Чаеното парти, а норвежките фашисти мразят имигрантите, държавната намеса в икономиката и социалната държава. Всички те обичат свободната търговия.
Докато унгарските нацисти отприщват насилие срещу цигани, които живеят в страната от поколения, Франция одобри закони за експулсиране на цигани мигранти, а Косово, Австралия, Италия, Румъния, България, Словакия и Чехия са свидетели на нарастване на расистките атаки срещу цигани. Унгарските нацисти нападат имигранти, а в Испания неофашистите бият африканци и южноамериканци.
Политиците от италианската Лига Север, като Франческо Спеони, от Националния фронт на Франция, като Жак Кутела, не изненадващо се обявиха, за да защитят идеите на Андерш Беринг Брайвик като защитници на „западната цивилизация“. Чиста омраза към имигранти, мюсюлмани, араби, евреи, цигани, чернокожи, коренно население...
На фона на всичко това намаляването на държавата, което десните тръбят и неофашистите се опитват да наложат чрез сплашване, изглежда засяга само социалните програми. Това обаче е свързано с невероятния ръст на военните бюджети и на войните, които увеличават държавния дълг и фискалния дефицит. По-голяма лудост от тази на един луд терорист.
Хектор Мондрагон е колумбийски активист и икономист.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ