Канадската агенция за международно развитие вече не е такава. В последния си бюджет консервативното правителство сви CIDA във външни работи, създавайки Министерството на външните работи, търговията и развитието.
Въпреки че имаше много коментари относно хода на торите, никой - от основните десни до левите неправителствени организации за развитие - не посочи, че канадската помощ е била основно за поддържане и/или разширяване на контрола на най-богатия един процент в света върху целия глобус.
Канада започна първото си значително (неевропейско) разпределение на чуждестранна помощ чрез плана Коломбо. С триумфа на Мао в Китай през 1949 г., основната цел на плана Коломбо от 1950 г. беше да задържи бившите британски азиатски колонии, особено Индия, в рамките на западния капиталистически кръг.
За да оправдае първоначалните 25 милиона долара (250 милиона долара в днешни долари) в помощта за плана Коломбо, министърът на външните работи Лестър Пиърсън каза в Камарата на общините: „Комунистическият експанзионизъм сега може да се разпростре в Югоизточна Азия, както и в Близкия изток... изглеждаше, че всички ние на конференцията в [Коломбо], че ако приливът на тоталитарния експанзионизъм премине през тази обща област, … Свободният свят ще бъде прогонен от цялата, но относително малка част от голямата евразийска земя. … Ние се съгласихме в Коломбо, че силите на тоталитарния експанзионизъм не могат да бъдат спрени в Южна Азия и Югоизточна Азия само с военна сила.“
Две години по-късно министър-председателят Луис Сен Лоран беше още по-категоричен относно подхода на моркова и тоягата за побеждаване на левия национализъм („комунизма“). През септември 1952 г. Сен Лоран обяснява: „В Югоизточна Азия чрез установяването на плана Коломбо ние не само се опитваме да осигурим по-широки търговски отношения, но също така водим друга азиатска война срещу комунизма в интерес на мира, този път по-скоро с икономически отколкото военни оръжия. Ние, канадците, знаем, че в борбата срещу комунизма има две полезни оръжия, икономическото и военното. Въпреки че много предпочитаме да използваме икономическите оръжия, каквито сме в плана на Коломбо, знаем, че може да нямаме друг избор, освен да използваме военните оръжия, както бяхме принудени да направим в Корея [27 000 канадски войници участваха в тази война, която остави 3 милиона мъртви].“
С други думи, ако част от постколониалното население на Индия не беше насочило погледа си към социалистическо решение на техните проблеми - с възможността за съветска или китайска помощ - Канада вероятно нямаше да предостави помощ. Пет години след плана Коломбо Пиърсън призна, че „Канада не би започнала да предоставя помощ, ако не беше възприетата комунистическа заплаха“.
Широката обосновка за разширяване на чуждестранната помощ беше изложена на семинар от 1968 г. за новосъздадената Канадска агенция за международно развитие. Това еднодневно събитие беше посветено на обсъждане на доклад, озаглавен „Целта на Канада за разширяване на чуждестранната помощ“, написан от професор Стивън Триантас от университета в Торонто. Чуждестранната помощ, твърди Триантас, „може да бъде използвана, за да накара слаборазвитите страни да приемат международното статукво или да го променят в наша полза“. Помощта предостави възможност „да ги доведе до рационално политическо и икономическо развитие и по-добро разбиране на нашите интереси и проблеми от взаимен интерес“. Триантис обсъди привлекателността на „манталитета на неделното училище“, който „изглежда“ благороден и безкористен и може да послужи за изтласкване на заден план други мотиви … [които] може да е трудно да се обсъждат публично.“
Основен документ на CIDA от 1969 г., който разширява възгледите на Triantas, обобщава обосновката за канадската помощ: „Да се установят в страните получатели онези политически нагласи или ангажименти, военни съюзи или военни бази, които биха помогнали на Канада или западните съюзници на Канада да поддържат сравнително стабилна и сигурна международна политическа система. Чрез тази цел програмите за помощ на Канада биха послужили не само за увеличаване на влиянието на Канада в развиващия се свят, но и в рамките на западния съюз.
Този тип мислене продължава да ръководи политиката за помощи. До голяма степен пренебрегнати в неотдавнашния коментар, има безброй документирани случаи на канадска помощ за постигане на силно политизирани геополитически цели през последните 25 години.
Като ранен защитник на програмите за структурно приспособяване на Международния валутен фонд/Световната банка, от началото на 1980-те години на миналия век Канада насочи стотици милиони долари за „помощ“ в подкрепа на усилията за приватизация и икономическа либерализация в глобалния юг. В началото на 2000-те години Отава инвестира милиони долари в подкрепа на подкрепяните от Запада „цветни революции“ в Източна Европа и опозицията срещу избраното правителство на Жан Бертран Аристид в Хаити. Съвсем наскоро консерваторите увеличиха разходите за помощ в Латинска Америка, за да се борят с независимо мислещите, социалистически ориентирани правителства. Почти не обсъждано в медиите, пренасочването на помощта от правителството на Харпър от Африка към Латинска Америка беше до голяма степен предназначено да възпре неотдавнашното отхвърляне на неолиберализма и зависимостта от САЩ от Латинска Америка чрез подкрепа на десните правителства и движения в региона.
Напълно непризнат, макар и все по-очевиден принцип на канадската помощ е, че там, където САЩ размахват голямата си тояга, Канада носи полицейската си палка и предлага морков. Или казано по-направо, когато американски и канадски войски убиват, Отава предоставя помощ.
По време на Корейската война от 1950-53 г. южната част на тази страна стана основен получател на канадска помощ, както и Виетнам по време на войната на САЩ там. Водещият получател на канадска помощ през 1999/2000 г. беше опустошената от войната бивша Югославия, а Ирак и Афганистан бяха двама най-големи получатели през 2003/2004 г. Оттогава Афганистан и Хаити (където канадски и американски войски помогнаха за свалянето на избраното правителство през февруари 2004 г.) са водещите получатели. Десетки милиони канадски долари за „помощ“ бяха похарчени за възстановяване на контрола на чуждестранните и елитите върху силите за сигурност на Хаити.
Има редица причини за липсата на дискусия относно използването на помощта като инструмент за поддържане/разширяване на западното капиталистическо господство. Критиците на НПО на политиката за помощ като цяло не желаят да посочват геополитическата основа на канадската помощ, защото работата им зависи от мълчанието. Те продължават да критикуват начините, по които чуждестранната помощ се използва в полза на конкретни корпоративни интереси. Тази критика на заинтересованите страни обикновено се свежда до това неправителствените организации да казват: „Дайте парите за помощ на нас, а не на корпорациите, защото ние ще свършим по-добра работа, каквото и да искате да постигнете.“
Ако кажете истината на властта, като кажете, че канадската помощ до голяма степен е предназначена да поддържа западното капиталистическо господство в глобалния Юг, няма вероятност субсидията ви да бъде подновена.
Най-смешното е, че с консерваторите на власт, ако правите нещо малко полезно за обикновените хора, е малко вероятно да го направите.
Последната книга на Ив Енглер е „Грозният канадец: външната политика на Стивън Харпър“. За повече информация yvesengler.com
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ