Докато демократичният кандидат за президент Джон Кери формулира политиката си за Близкия изток, би било добре да се поучи от грешките както на администрацията на Клинтън, така и на администрацията на Буш.
Бившият президент Бил Клинтън започна мандата си след разпадането на Съветския съюз и по този начин той беше първият президент, встъпил в длъжност след установяването на хегемония на САЩ по целия свят. Съответно запазването на статуквото се превърна в крайъгълен камък на неговата външна политика, което означаваше, че интересите на САЩ ще бъдат обслужвани най-добре, докато Близкият изток остане стабилен. Наскоро бившият посланик на САЩ в Израел Мартин Индик посочи, че администрацията на Клинтън насърчаваше мирния процес между Израел и палестинците не заради себе си, а по-скоро като средство за поддържане на стабилността. Така стабилността беше целта, а мирът стана просто инструмент за нейното постигане.
След 9 септември политиката на Клинтън в Близкия изток беше радикално трансформирана. Вместо стабилност администрацията на Буш искаше промяна. Съществуващата американска хегемония беше счетена за недостатъчна от съветниците на Буш, които се стремяха да разширят и засилят контрола на САЩ върху ресурсите на петрол и природен газ в региона. Буш съответно реши да промени конфигурацията на няколко страни от Близкия изток, за да постигне напредък в тези цели, като камуфлира действията си с благородни термини като „демократизация“ и „свобода“.
Ако за Клинтън мирният процес се превърна в инструмент за насърчаване на стабилността, Буш използва войната като средство за постигане на промяна. Докато Клинтън беше доволен от йерархичните властови отношения, създадени след края на Студената война, Буш тръгна на кръстоносен поход за разширяване на контрола на САЩ. Войните, водени в Афганистан и Ирак, са най-очевидните прояви на тази политическа трансформация.
Въпреки очевидните различия между двете администрации, политиките на Клинтън и Буш за Близкия изток споделят няколко общи знаменателя, които в крайна сметка са враждебни на жизненоважните дългосрочни интереси на САЩ. Като оставим настрана реториката, двете администрации погрешно възприеха автентичната демократизация на Близкия изток като заплаха за хегемонията на САЩ, както във вътрешната, така и в международната сфера.
Повече или по-малко това е причината и двете администрации да се противопоставят на обикновената демокрация. Демократична Саудитска Арабия, например, може да поиска от САЩ да демонтират всички американски военни бази, действащи на нейна територия, или може дори да ограничи бизнеса на американските петролни корпорации, разположени в страната. Подобни действия, според преобладаващата логика, биха застрашили контрола на САЩ върху световните ресурси и следователно не трябва да бъдат толерирани. Следователно решението е да се подкрепят авторитарни режими, просто защото те изглеждат по-предвидими и по-лесни за управление.
По същата линия и двете администрации са против демократизацията на международната сфера, като изключват органи като ООН и Европейския съюз да играят значима роля в Близкия изток. Отново обосновката е, че международната демократизация на властта би застрашила хегемонията на САЩ.
Антидемократичният натиск, който обуславя външната политика на САЩ, обаче е недалновиден, тъй като не взема предвид това, което политологът от университета Корнел Сюзън Бък-Морс нарече „диалектика на властта“. В нейната книга, Мислене за минал терор Бък-Морс показва как властта всъщност произвежда собствената си уязвимост. Продължаващата окупация и контрол върху страните от Близкия изток, заедно с непоклатимата подкрепа на САЩ за брутални военни диктатори, потиснически феодални крале и окупацията на Палестина, в крайна сметка ще породят насилствени сили, които в крайна сметка ще атакуват САЩ. Помислете за Осама Бин Ладен, който първоначално е обучен от САЩ да атакува съветски войски. Не е ли той ясно проявление на идеята, че властта сама създава своята уязвимост?
Дългосрочната цел на САЩ не трябва да бъде да контролират насилствено Близкия изток, а да му помогнат да премине през процес на демократизация, който в крайна сметка ще доведе до обявяването на егалитарни ценности, човешки права и свобода.
Демокрацията обаче трябва да идва отдолу, а не отгоре, макар и само защото в основата на всички дефиниции на демокрацията лежи идеята за народна власт, ситуация, в която властта, а може би и властта, принадлежи на хората. Така че, ако, например, турското гражданство се противопостави на участие във войната срещу Ирак, е критична грешка да се подкупва и оказва натиск върху тяхното правителство, докато не действа против волята на собствения си избирател. След време този електорален кръг ще насочи гнева си срещу САЩ
И накрая, демократизацията на властта в международната сфера на пръв поглед може да изглежда, че ограничава САЩ, но от дългосрочна перспектива това със сигурност не е така. Помислете за неуспешния опит на президента Буш да привлече страни, които да помогнат на САЩ да намерят изход от иракския провал. Вече могат да се оценят недостатъците на неговия солистичен подход.
По този начин, за да направи значима промяна в Близкия изток, Джон Кери ще трябва да намали разликата между думи и дела и действително да преследва демокрацията. Подобна политика може да ограничи хегемонията на САЩ в краткосрочен план, но в дългосрочен план ще направи света по-добро и по-безопасно място и по този начин ще укрепи самите САЩ.
Нийв Гордън преподава политика в университета Бен-Гурион, Израел. В момента той е гостуващ учен в Центъра за правата на човека и Центъра за близкоизточни изследвания към Калифорнийския университет, Бъркли. Неговата книга От периферията на глобализацията: Критични перспективи за правата на човека е планирано да се появи следващия месец (Rowman и Littlefield). Той може да бъде достигнат на [имейл защитен].
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ