Това е спор, датиращ от пети век пр.н.е. „Човекът е мярка за всички неща“, каза Протагор. Не, отговори Платон. Нищо несъвършено не може да бъде мярка за нищо. И тук имаме същността на философски спор за възможността за човешка обективност, който е толкова жив в съвременните редакции, колкото и в атинската агора. Защото, когато видимо разтърсеният Джон Сноу излезе иззад предполагаемата неутралност на бюрото на своя четец, за да представи материал пред камерата на свояскорошно пътуване до Газа, имаше чувството, че пресича журналист четвърта стена, като по този начин позволява на публиката да разпознае неговия гняв, неговата страст и неговото мнение.
„Не мога да избия тези образи от ума си“, каза Сноу, описвайки малко момиченце, което срещна в болница, „ужасно осакатено от шрапнел, който беше проникнал в гръбначния й стълб.“ Това обективно ли беше, попитаха някои?
Е, признавам си: губя самообладание. През седмицата реших, че няма смисъл да пиша повече за Газа. Вече не се интересувах да седя спокойно на бюрото си и да изписвам по-очевидно подредени изречения, уж плавно преминавайки от едно солидно предложение към друго. Понякога се чувствам затворена от ужаса от всичко това, обвита в някакво горчиво униние, неспособна да се справя правилно с разочарованието.
И тогава, напротив, се притеснявам, че ще изтърся нещо, за което ще съжалявам. Може би съм го направил в тази колона миналата седмица, изтъквайки възможността за това, което нарекох „просто тероризъм“. Моят приятел, говорителят на ООН Крис Гънис, се развали по време на интервю за Ал Джазира. Той успя да изрече думите „несправедливостта на всичко това е достатъчна, за да накара всяко сърце да се пръсне“, преди да потъне в ръцете си, хлипайки, неспособен да каже нищо повече.
Вчера сутринта водещият авторски екип на Guardian разговаряше заедно, напълно спокойно и разумно, за пътя напред: обсъдихме бездействието на Бинямин Нетаняху, загубените възможности за мир, проблема с тунелите за атака. Но умът ми се отклони и разговорът се превърна в далечно бърборене. Всичко това да съм готин за него не ми помогна. мисля за останки от това двегодишно момче който нашият кореспондент в Йерусалим Питър Бомонт получи в найлонов плик. И децата се натъпкаха в това училище на ООН, спят на матраци, очаквайки, че син флаг ще ги пази. Моята фокусна точка нямаше да се простира отвъд този ужас. Виждам го отблизо и лично.
Знам, че традиционната журналистика се гордее с поддържането на строга защитна стена между обективно и субективно, между новини и коментари. New York Times например има отделна управленска структура за всеки точно поради тази причина. Но не е ли това просто удобна измислица? Искам вестникът да пише с големи удебелени главни букви: ние мразим тази шибана глупава безсмислена война. „Разумът е роб на страстите“, както веднъж се изрази Дейвид Хюм.
Знам, знам: този вид емоция няма да реши нищо. Но насред невъобразимо страдание, идеята за спокойна обективност се чувства като отчаян опит да се запази някакъв тънък слой на цивилизацията, който да ни предпазва от пълната безполезност на всичко това. И когато говорителят на Нетаняху, Марк Регев, идва по радиото, изричайки това фалшиво, спокойно съчувствие направо от наръчника за PR, искам да изкрещя. И двойното разочарование е, че крещенето обикновено се разбира като това, което правите, когато сте загубили спора. Докато не мога да се отърся от чувството, че при тези обстоятелства крещенето е най-рационалното нещо.
Да бъдеш спокойно рационален относно мъртвите деца се чувства като много особена форма на лудост. Каквото и друго да е журналистическата обективност, тя със сигурност не може да бъде елиминиране на човешките емоции. Ако не разпознаем това, ние не описваме пълната картина.
Twitter: @giles_fraser
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ