Снощи, докато лежах в леглото и исках да заспя, ми се стори, че видях паяк да тича по осветения от луната таван. Затворих очи само за да нахлуят неканени мисли в това плаващо пространство между будност и сън. Образи плуваха: там, в онзи долен свят, блестящи нишки пресичаха тъмнината на неизвестното, примамвайки ме да се приближа, докато не видях лицата на милиони, уловени в гигантска, блестяща паяжина. Лицата бяха мои.
Бях момичето, което крещеше на окървавен плаж, осеян с части от тялото на нейното семейство. Аз бях момчето, сгушено до баща си, докато куршумите пръскаха около тях. Бях жената, припаднала от родилни болки на контролно-пропускателния пункт, която искаше нероденото й дете да остане в утробата още няколко часа. Аз бях мъжът, който се представяше със завързани очи и белезници, измъчван и хвърлен в затвора за съпротива срещу окупацията на своя народ. Бях семейството на хиляди, стискащо спомените от животи, докато булдозерите събаряха стените на домовете им. Аз бях поколенията, тероризирани и прогонени от техните земи и села в един от най-жестоките актове на нехуманност, извършени от един народ срещу друг. Бях палестинец, уловен в мрежа от измама, презрян и отбягван от свят, заслепен от библейските митове и въртенето на двадесет и първи век.
В тези кошмарни сцени знаех какво означава да си зазидан там, където няма хоризонти. Знаех какво означава да чакаш вечно на опашки и да не отиваш никъде. Знаех какво означава да треперя от грохота на танкове и звъна на ботуши и да лежа, чакайки бомбите да разкъсат земята отдолу. Знаех какво означава да бъдеш пазен от семейството и близките си чрез документи за самоличност, в които пише, че не можем да живеем заедно. Знаех какво означава да тършуваш за храна и да жадуваш дори за капка вода. Знаех какво означава да изпитвам самоомраза за това, че предадох народа си, за да спася болното си дете. Знаех какво означава да бъдеш изкушен с привилегии, докато други са смлени в мръсотията. Знаех какво означава да си играеш с огромни външни сили, изпратени да ни разделят и разделят и настройват един срещу друг. Знаех какво означава да бъдеш унижаван и осмиван, живот недостоен за състраданието на света. И в тази мрежа от висяща плячка поглъщащият няма причина да бърза.
Дълбокият успокояващ сън ми убягваше. Човешкото състояние беше твърде ужасяващо, нечовешкото отношение ме задушаваше с отвращение, но не можех да избягам от кошмара. Докато преминавах от една отчаяна човешка маса в друга, аз станах това, което светът не иска да види или да знае. Тук имаше деца, осакатени и осакатени, родени в нищета и глад и не познаващи нищо друго освен изключително насилие от една прославена държава, въоръжена с оръжия, по-мощни и смъртоносни, отколкото някой може да си представи. Деца, които са следващите майки и бащи на
Веднъж уловен в мрежата, нямаше къде да отиде. Борбата щеше да опъне мрежата по-здраво и да приближи отделящия слюнка паяк. Оставането неподвижно само отлагаше неизбежното, докато паякът поглъщаше хванатата в капан плячка в свободното си време. Онези, които се опитаха да разкъсат мрежата или да изтръгнат жертвите от лепкавите й нишки, усетиха пълната отрова на ухапването на паяка. Кошмарът се беше слял с реалността и вече не знаех дали съм отвън, гледам навътре или отвътре, гледам навън. Гласът ми се беше изгубил в пронизващите звуци на жени и мъже, оплакващи близките си, моята безпомощност все повече се отразяваше в очите на децата, поразени от ужас. Нямаше начало и край на дните и нощите: усещах как ме поглъща морето на едно измъчено човечество.
Гледах насам-натам за някакво облекчение от пълната мизерия на всичко това, но нямаше такова, защото това е палестинският кошмар – без облекчение, без надежда, без бъдеще, просто безкрайно изтощение на човешкия дух. Милиони очи, взирани през мен в празнотата отвъд, милиони хора, родени в плен, неспособни да лежат в леглото и да мечтаят или изобщо да се чувстват сигурни в собствените си домове. Милиони хора от плът и кръв, осакатени от отказа на надежда и свобода, лишени от достойнство и изоставени на човешкия боклук на привилегированите, силните и безразличните.
Най-накрая събуден, но все още хванат в хватката на ужаса, открих, че изживявам кошмара в затвора на ума си, докато палестинците го изживяват в затвора на своя свят. Нито те, нито аз можем да избягаме от безчовечността на това, което се извършва. Техният кошмар е вечно достигащата кулминация история на ужасите, в която живеят от създаването си
Толкова много се говори за справедливост, демокрация и мир, докато всеки един от тези животи минава в забрава без разрешение и нито един от тези животи не означава нищо за хората, които виждат света като изключително техен или които са безразлични, стига самите те да не страдат. Със сигурност това е апартейдът в най-лошата му форма: разделение между тези, които имат, и тези, които са възпрепятствани да имат каквото и да било. Тази безкрайна тишина, създаваща стена, по-задушаваща от всяка бетонна плоча или електрическа ограда, това обръщане на главата, това затваряне на ума, по-окончателно от който и да е войнишки пистолет или правителствен указ.
Къде ще отидат палестинците, докато бъдат изтласквани, дърпани и изтръгвани от земята си и принуждавани все по-навътре в тези оскъдни райони, където няма да растат култури и няма да тече вода? Къде ще отидат, докато имигрантите от чужбина се натрупват в незаконните селища, издигащи се върху собственост на палестинци и земя, от която са били насилствено изселени? Къде ще отидат, докато незаконната стена маркира незаконни граници и разделя една колонизираща държава от една фантастична, която предлага на палестинците толкова свобода и независимост, колкото животни в плен в зоопарк?
Къде сте вие, човечност, проповядвана на амвоните и държана високо в тщеславните триумфи на генерали и президенти? По-спешно, къде сме ние, които издигаме такива лицемери да бъдат наши пазители? Какво казва за нас, които твърдим, че живеем според принципи, морал и вяра, когато отказваме да погледнем в очите невинните, които сме осъдили, или още по-лошо, вярваме на онези, които ни казват безотговорно, че милиони хора си струват да бъдат пожертвани за сигурността на
О, да, наистина, позволяваме на ужасите да се случват отново. Газовите камери и убийствените полета от вчера са бантустаните в дворовете за добитък и 2000-те бюрократични правила, които регулират всяко едно движение на всеки палестински живот, който
И така, мои събратя човешки същества, шестдесетгодишният палестински кошмар продължава, безкраен само поради безграничността на нашата нехуманност. О, в какво се превърнахме? Това е кошмарът, който чака да погълне всички ни.
______________________________________________________________
Соня Каркар е основател на Women for
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ