Докато циркът в Копенхаген наближава кулминацията си, все още няма гаранция, че до края на тази седмица ще има всеобхватно международно споразумение, което ще помогне да се промени лицето на планетата до средата на 21 век.
Всъщност това е предизвикателството: да се намали замърсяването – особено емисиите на въглероден диоксид – толкова драстично, че последствията от десетилетия, дори векове на пренебрегване да могат да започнат да се смекчават в краткосрочен план и да се обръщат за по-дълъг период от време.
Монументалният мащаб на проблема едва ли може да служи като извинение за бездействие, не на последно място в лицето на доказателствата, че условията очевидно са се влошили през последните няколко десетилетия, след като сериозността на разглежданите проблеми започна да се разбира, но тези в позицията да направиш най-много пое лесния начин да изречеш няколко баналности, когато поводът го изискваше, без всъщност да направиш нищо.
Следователно екологичната среща на върха в Рио през 1992 г. не доведе до нищо особено. Пет години по-късно Протоколът от Киото беше смекчен, за да може Бил Клинтън да се накара да му даде своето. Но то се оказа безполезно, що се отнася до най-големия замърсител в света, защото САЩ така и не подписаха споразумението. Това от своя страна предложи път към помощници като Австралия, която се съпротивляваше на това, докато правителството на Джон Хауърд най-накрая не беше свалено чрез избори 10 години след Киото.
Новият министър-председател в Канбера, Кевин Ръд, незабавно подписа Протокола от Киото, но неговото правителство формулира схема за търговия с емисии, която беше доста близо до това да бъде безсмислена – и въпреки това основната опозиционна Либерална партия (която, независимо от измамната си номенклатура, е еквивалентът на консервативните партии другаде на Запад) се почувства задължен да отхвърли лидера си, който подкрепи леко модифицирана версия на законодателството на Ръд за схемата за намаляване на въглеродното замърсяване.
Новият лидер на Либералната партия, Тони Абът, не е склонен да признае, че има такова нещо като изменение на климата, причинено от човека. За съжаление, той не е сам, нито в Австралия, нито в световен мащаб.
Част от скептицизма относно антропогенното изменение на климата се основава на идеята, че ако метеоролозите могат да бъдат известни с неточност относно утрешното време, как може някой да има разумна представа за това какъв ще бъде климатът на света след десетилетие или пет?
Най-общо казано, скептицизмът е желан атрибут – не на последно място като противовес на религиозния плам. И не е трудно да се види как излиянията на някои активисти, които се противопоставят на изменението на климата, могат да бъдат тълкувани като граничещи с фанатизъм.
Необлекченият сценарий на гибел и мрак неизбежно кара някои да го видят като прекалена реакция. В крайна сметка историята на планетата е пълна с примери за изменение на климата, някои от които доста драстични. Едно от обясненията за изчезването на динозаврите, например, твърди, че те са загинали в лицето на ледников период - за който никой не смята, че начинът на живот на Тиранозавър Рекс е отговорен.
Нещо повече, екологичните активисти често цитират драстични събития като циклони, урагани и суши като доказателство за изменението на климата, докато е очевидно, че тези явления са наблюдавани от векове, много преди „тъмните сатанински мелници“ на Милтън да служат като двигатели на индустриалната революция.
Голяма част от това наистина може да е безспорно, но не обяснява честотата и интензивността на драстичните събития през последните години – комбинацията от суша и наводнения, например, в рамките на ограничен район, да не говорим за прогнозираното повишаване на глобалните температури през следващите 90 години.
Отговорът на скептиците обикновено се състои от предупреждението: хей, ами ако вашият скептицизъм е неуместен? Дори и да има 50 процента или по-малък шанс прогнозите за бедствие да са неуместни, няма ли смисъл да се предприемат действия, които в най-лошия случай няма да навредят? Как е възможно да бъде контрапродуктивно намаляването на замърсяването, например, така че всички да можем да дишаме спокойно.
Противопоставянето на неопровержими аргументи като този идва главно от тези, които се преструват на скептици, но всъщност са отричащи: с други думи, тези, които приемат, в лицето на огромните доказателства за противното, че човешките дейности нямат нищо общо с изменението на климата, и че цялата суматоха е идеологически основана конспирация, насочена към преразпределение на богатството.
Отличен пример за идиотизма, свързан с подобни идеи, е предложен от Чарлз Краутхамер (всеки чистокръвен нацист би се гордял с това фамилно име, но не си го измислям), който отбеляза в колоната си във The Washington Post миналата седмица че докато комбинацията Рейгън-Тачър осуети кампанията за Нов международен икономически ред („ОПЕК“, странно се оплаква той, „извършваше най-голямото прехвърляне на богатство от богати към бедни в историята“), нападение над западните съдове със злато е отново основният мотив зад „по същество облагането с данъци на трудолюбивите граждани на демокрациите, за да се напълнят хазните на клептокрациите от Третия свят“.
Не може сериозно да се съмнява, че в Третия свят има клептокрации. Но правителствата и хазните на така наречените демокрации на Запад също оставят много да се желае – не на последно място, когато става въпрос за определяне кой да плати за тяхната екстравагантност.
В Копенхаген повечето развиващи се страни изискват обезщетение за това, че са понесли последствията от това, в което са изиграли минимална роля. Изисква се изключителна степен на кърваво съзнание, за да не се съгласиш с това заключение, особено в случай на нации, които буквално са изправени пред заплахата от удавяне в обозримо бъдеще. Искането за репарации от онези, които са допринесли най-малко за глобалното затопляне, несъмнено заслужава да бъде взето под внимание.
Въпреки опасно грешния си подход към Афганистан, Барак Обама не е Чарлз Краутхамер. Нито пък Гордън Браун, Кевин Ръд, Ангела Меркел или по този въпрос Никола Саркози.
В нито един от тях не може да се вложи много вяра. Но в Копенхаген те имат възможността да докажат, че хора като мен и Джордж Монбиот грешат. Нека го направят.
Мейл: [имейл защитен]
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ