Това интервю с Gilbert Achcar беше проведено от Jacques Babel в понеделник, 29 юли 2013 г., за онлайн публикация на Новата антикапиталистическа партия (NPA, Франция).
Революционният процес в арабския регион продължава да изненадва медиите. Как анализирате последните събития в Египет и Тунис?
Със сигурност има качествени промени, които са настъпили, но фактът, че има обрати в процеса, не е изненадващ. Трябва да разберем, че това, което започна в края на 2010-началото на 2011 г., е дългосрочен революционен процес. Идеята, че изборните победи на теченията, идващи от ислямския фундаментализъм в Тунис и Египет, ще затворят настъпващите промени, се оказа напълно погрешна.
Тези сили бяха обречени на провал, тъй като те, както и режимите, които смениха, нямаха отговор на много сериозните социални и икономически проблеми, които предизвикаха въстанията. Те са продължение на неолибералните политики и следователно не могат да решат тези проблеми, които само се влошиха.
Революционният процес може да приеме изненадващи форми, но ние ще продължим да преминаваме от катаклизми към катаклизми в региона като цяло, преди ситуацията да се стабилизира. Това би означавало, в положителен сценарий, дълбока промяна в социалната природа на правителствата в региона и преминаването им към политики, основани на интересите на работещите хора.
Как виждате борбата, която се води днес в Египет?
Трябва да разграничим две нива: маневрите и конфликтите между онези, които се занимават с политическата власт, и основната вълна от народно недоволство. Вторият беше отприщен, но подобно на размириците от 2011 г. завърши с военна намеса.
Мубарак вече беше уволнен през февруари 2011 г. от военните, които след това поеха пряка власт, поставяйки Висшия съвет на въоръжените сили начело на изпълнителната власт. Този път те не повториха същата операция, като си изгориха пръстите, опитвайки се да управляват страната в състояние на катаклизъм, така че бързо да измори всяко правителство, което се ограничи до провеждането на неолиберални политики. Но цивилните, които са назначени начело на изпълнителната власт, не могат да скрият факта, че властта е в армията.
Въпреки това аргументът, че армията се е намесила срещу демократично избрано правителство, е много десен възглед за демокрацията. Това би означавало, че избраните длъжностни лица имат картбланш да правят каквото си искат по време на мандата си, дори и грубо да предадат очакванията на своите избиратели. Една радикална концепция за демокрация включва правото на отзоваване на избрани представители.
Това е формата, която движението прие в Египет с петицията, призоваваща Морси да си отиде и да се проведат нови избори, стартирана от младежкото движение „Тамарод“ (Бунт). За няколко месеца те събраха впечатляващ брой подписи, много повече от броя на гласовете, които Морси получи при избирането си за президент. От тази гледна точка уволнението му беше напълно законно.
Големият проблем обаче е, че вместо да организираме широкото движение за сваляне на Морси чрез масова борба – обща стачка, гражданско неподчинение – видяхме опозиционните лидери, както либерални, така и леви, да се съгласяват с военните и да аплодират преврата, чийто краен резултат Логиката е да се улови потенциалът за народна мобилизация и да се наложи връщане към твърдия „ред“, което се потвърждава от действията на военните. Това е изключително сериозно и в това отношение има стратегически провал от страна на мнозинството от египетската левица. Имиджът на армията е възстановен, а главнокомандващият на армията (Ал-Сиси) е покрит с похвали.
Ал-Сиси е силният човек на новото античен режим. Макар и само министър на отбраната, той призова хората да демонстрират в подкрепа на армията – напълно игнорирайки новото правителство.
Днес дори младежите на Тамарод са започнали да се тревожат – доста късно през деня – за капана, който сами са създали, в който са попаднали. Превратът позволи на Мюсюлманските братя да се подмладят политически, представяйки се за мъченици и жертви на военен преврат. Те са консолидирали социалната си база, което е важно, въпреки че вече е ясно, че е малцинство. Военните действия отново излъскаха имиджа им.
Така че позицията на ислямистките движения, които заеха мястото на предишните режими в Тунис и Египет, бързо се влоши, но слабостта на левицата сега е също толкова голям проблем...
Освен революционната левица, която остава маргинална в Египет, повечето от левицата поставиха силите си зад Фронта за национално спасение. Повечето от тези, които произхождат от традиционното комунистическо движение и тези от насеристкото течение, което остава ляво с най-голямо влияние върху хората като цяло, са участвали в процеса на мистифициране на ролята на армията. Това е още по-жалко, тъй като тези сили бяха на улицата срещу армията в месеците преди избирането на Морси!
Когато Хамдийн Сабахи, лидерът на насъристите, обясни няколко дни преди 30 юни [2013 г.], че е било грешка да извика една година по-рано „Долу военното правителство“, той извлече грешни уроци от историята. Истинската грешка беше да се покаем и да кажем сега, че трябва да ръкопляскаме на армията.
Какво мислите за тунизийските планове за прекратяване на властта на Ennahdha?
За съжаление, съществува риск Тунис да се развие в сценарий, подобен на Египет: ляво, което няма политическата проницателност да се бори по ляв дневен ред и се готви да изгради съюзи дори с части от бившия режим. Тези връзки присъстват в Nidaa Tounès. [1] Подобен подход в крайна сметка облагодетелства ислямистките сили, които имат златна възможност да денонсират споразуменията на левицата с останките от предишния режим. Това позволява на Мюсюлманското братство или Ennahdha да се представят за носители на легитимността и приемствеността на революцията.
Има ли проблем с политическото представителство на работническата класа в революцията?
да Проблемът е, че вместо да се опита да спечели хегемония в масовото движение – борещо се предимно по социални въпроси – което би обединило срещу него привърженици на неолиберализма, вариращи от фундаменталисти до хора от стария режим и дори либералите, тунизийската левица направи късоглед съюз с части от стария режим.
В страна като Тунис, по мое мнение, профсъюзната федерация UGTT (Общ съюз на тунизийските работници) е социално хегемонна сила и лесно може да стане политически доминираща. Но между профсъюзните борби и политическите борби е издигната стена. Тунизийската левица сега оглавява UGTT. Но вместо да пусне профсъюзната федерация в политическа битка със стратегия за формиране на работническо правителство, тази левица изглежда се придвижва към съюзи – против собствените си интереси – между различните политически групи, организирани във Front Populaire, от едната от друга страна, а либералите и останките от предишния режим.
Въпреки тези трудности, въстанията продължават в много страни. Виждаме движения на „Тамарод“ в Либия, в Бахрейн...
В шестте държави, които бяха най-силно засегнати от въстанията през 2011 г., масовите движения продължават. В Либия има постоянен смут. Медиите не го съобщават, но има постоянни народни мобилизации, особено срещу фундаменталистите; избраните институции са подложени на различен натиск от страна на популярната база.
В Йемен движението продължава, въпреки че е отслабено от компромиса, който направи част от опозиционните сили. Радикалните сили, особено от младежта и левицата, продължават да се борят срещу тази претенция за промяна. В Бахрейн народното движение срещу монархията продължава.
А в Сирия гражданската война е в разгара си; днес е на трагично високо ниво със свирепа контраофанзива от режима, подкрепян от Русия, Иран и ливанската Хизбула. Сирия е крещящ случай на цинизма на великите сили, които позволяват избиването на народ, в който нямат доверие.
Значи, две години и половина след началото на процеса, той все още продължава?
През 2011 г. се отприщи революционна динамика, дългосрочен процес, който ще има своите възходи и падения, периоди на реакция, на контрареволюция и революционни подеми. Но за да има положителен резултат от този процес, трябва да се появят сили, които защитават прогресивните отговори на поставените социални и икономически проблеми.
Ако не, има други възможни сценарии - регресия, реакция, репресивни съюзи срещу населението между онези, които днес изглеждат на различни страни: военните и фундаменталистите. Няма нищо определено по един или друг начин. Това е открита ситуация, пълна суматоха.
Лявото трябва спешно да намери трети, независим път, срещу старите режими и срещу фундаменталистите, за да задоволи социалните искания на жените и мъжете, които се вдигнаха на бунт.
Гилбърт Акар е израснал в Ливан и преподава политически науки в Училището по ориенталски и африкански изследвания (SOAS) в Лондон. Сред книгите му са Сблъсъкът на варварствата, който излезе във второ разширено издание през 2006 г.; книга с диалози с Ноам Чомски за Близкия изток, Опасна сила: Близкият изток и външната политика на САЩ (2-ро издание през 2008 г.); и най-скоро Арабите и Холокостът: арабско-израелската война на разкази (2010). Следващата му книга, анализираща арабския метеж, ще излезе през пролетта на 2013 г.
[1] „Call of Tunisia“ – инициатива, стартирана от Беджи Каид Есеби, бивш министър на отбраната и външните работи при Хабиб Бургиба, адвокат, специализиран в арбитражни дела – стана призната и упълномощена страна през юли 2012 г.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ