Санкции, които не работят, срещу дипломация, която работи
Кръстоносният поход на САЩ за нови санкции на ООН срещу Иран е в ход от дълго време. Но новата интензивност, новото бързане, за да се уверят, че Китай и Русия са на борда, и новата борба за незабавно публично съобщение отразяват разочарованието на Вашингтон от новото споразумение с Иран, сключено с посредничеството на Турция и Бразилия. Това споразумение изисква Иран да изпрати около половината от своя ниско обогатен уран в Турция в замяна на малко по-обогатени готови горивни пръти за използване в неговия медицински реактор, което е доста близо до това, което САЩ и техните съюзници изискваха от Иран само месеци преди.
Така че строгият отговор на САЩ – осъждане на споразумението като „просто думи“, изискване Иран да направи още повече отстъпки, намеквайки, че само пълната и пълна капитулация на Иран би била достатъчна – ясно показва, че политиката на САЩ спрямо Иран не е за действително ядрено заплаха от оръжие, но за политика на власт. Няма съмнение, че Съединените щати наистина са ядосани: из ООН се разпространяват доклади, че Вашингтон се е придържал към старите си навици да отправя неявни заплахи срещу двете нововъзникнали дипломатически сили. Бразилия се бори за постоянно място в Съвета за сигурност, а Турция отдавна се опитва да се присъедини към Европейския съюз. Няма зарове за нито едно от двете, изглежда намекваха американски дипломати.
Новите санкции на ООН няма да спрат ядреното обогатяване на Иран, все още законно съгласно ДНЯО и все още под ядрени инспекции на ООН. Вместо това, подобно на икономическите санкции срещу всяка държава с репресивно правителство, е много по-вероятно те да засегнат цивилното население. Инициативата Бразилия-Турция, от друга страна, всъщност предприема големи стъпки към прехвърлянето на голяма част от обогатения уран на Иран извън страната, увеличаване на международния надзор върху програмата му за ядрена енергия и, ако бъде позволено да продължи без намесата на САЩ, може да доведе до значително намаляване на бъдещото обогатяване на Иран. Ако това наистина беше целта на мобилизацията на САЩ срещу Иран, бихте си помислили, че Вашингтон ще бъде доволен. Вместо това мнозина в Конгреса и администрацията на Обама изглежда работят възможно най-усилено, за да подкопаят инициативата Бразилия-Турция, въпреки че (или може би защото) тя може да доведе до разрешаване на настоящата криза.
Новите санкции на ООН могат да провалят новото тристранно споразумение. Но има едно нещо, което може да предотврати тази опасност: подновено ниво на независимост в Съвета за сигурност на ООН. Натискът на САЩ изглежда е спечелил обещанията на Русия и Китай, че няма да налагат вето на суров нов режим на санкции – но това не е същото като обещание да гласуват за санкциите.
Ако настоящите членове на съвета Бразилия и Турция успеят да убедят някои от своите съюзници да устоят на натиска на САЩ, въздържалите се от Русия и Китай (и може би дори Франция?) биха могли да позволят нова „коалиция на нежеланието“ да предотврати санкциите, тъй като не са гласували достатъчно държави за тях.
Водени от Турция и Бразилия, непостоянните членове на Съвета (които САЩ и другите носители на право на вето рядко се консултират по отношение на политиката към Иран) биха могли да спрат ход на санкции по пътя си. Могат ли президентът Лула и министър-председателят Ердоган да убедят страна като Япония, която има повече причини от повечето страни да иска да премахне ядрените оръжия, да гласуват против безполезните санкции и вместо това да дадат време на новата дипломатическа инициатива да проработи? Може ли други членове на съвета (Ливан, Мексико, Австрия, Габон, Босна, Нигерия) да бъдат убедени, че нов кръг от санкции няма да направи нищо, за да спре обогатяването на Иран, но ще подкопае новата инициатива, която може да направи точно това?
Съветът за сигурност на ООН каза „не“ на американско-британския натиск в края на 2002 г. и началото на 2003 г., когато Вашингтон и Лондон се опитаха да принудят членовете на Съвета да одобрят войната на Буш в Ирак. По това време Германия, Франция и Русия оглавиха опозицията, а „неангажираните шест“ (Гвинея, Камерун, Ангола, Пакистан, Чили и отново Мексико) отказаха. Шестимата казаха „не“ и накрая на 15 февруари 2003 г. светът „каза не на войната“ в масови протести в 665 града по света. Вашингтон и Лондон отстъпиха и обявиха, че се отказват от кампанията си за одобрение от ООН.
Съветът за сигурност стоеше предизвикателно веднъж преди, за да се опита да спре войната на САЩ. Може би може да го направи отново, така че водените от САЩ санкции на ООН да не унищожат най-доброто дипломатическо решение, което сме виждали за една много опасна криза.
Филис Бенис е сътрудник на Институт за политически изследвания и автор на Разбиране на кризата САЩ-Иран: Учебник.
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ