На 10 юни британските избиратели използваха местните избори и изборите за Европейски парламент, за да накажат Блеър и Лейбъристката партия за войната в Ирак. Въпреки отчаяните опити за засилване на подкрепата, като един министър, подкрепящ войната, напомняше на хората, че много депутати от лейбъристката партия също са гласували против войната, лейбъристите загубиха стотици места в местните съвети и редица евродепутати.
Местните и европейските избори имат пословично ниска избирателна активност във Великобритания, често дори толкова ниска, колкото избирателната активност в САЩ, и в комбинация с факта, че те често се използват, за да дадат на управляващата партия средносрочно послание, несъмнената катастрофа на лейбъристите през юни не е непременно означава, че ще загубят следващите общи избори. Това обаче е полезен индикатор за настроенията в страната и много хора го използваха, за да разкървавят носа на Блеър.
Единственото голямо изключение от поредицата от поражения на лейбъристите беше завръщането на Кен Ливингстън, левия кмет на Лондон, за втори мандат. Ливингстън, който беше изключен от Лейбъристката партия преди четири години, след като се противопостави на официалния кандидат на Лейбъристите, беше добре дошъл обратно, след като Блеровците разбраха, че няма да спечелят кметството срещу него. Това беше въпреки неговата безкомпромисна антивоенна позиция и при разбирането, че той ще продължи да действа като самостоятел в Лейбъристката партия.
Когато Джордж Буш посети Лондон миналия ноември, Кен го нарече „най-голямата заплаха за мира в света“, което смути Блеър, но го направи популярен сред електорат, който вероятно мрази близките отношения на Блеър с Буш дори повече от факта, че и двамата взеха ни във война в Ирак.
Антивоенният вот обаче не беше единствената тенденция в изборите. Изборите видяха възхода на Партията на независимостта на Обединеното кралство, яростно ксенофобска антиевропейска организация, подхранвана отчасти от подкрепата на знаменитостите и медийната мания по тях. Те увеличиха броя на членовете на Европейския парламент, спечелиха места в местните съвети и спечелиха първите си две места в 25-членното Лондонско събрание. Въпреки че популярността им изглежда е оставила настрани фашистката Британска националистическа партия (заплахата от която е подтикнала левицата и синдикалното движение да стартират нова коалиция, Обединете се срещу фашизма), техният успех е тревожен. Ясно е, че разочарованието от лейбъристите не е тласнало хората автоматично наляво.
Партиите, които най-очевидно бяха свързани с антивоенното движение, имаха смесени резултати. Делът на Зелената партия от гласовете е нараснал само с 2% на национално ниво, въпреки че е трудно да се разбере защо. Възможно е лейбъристите просто да са си останали вкъщи, вместо да сменят гласовете си, въпреки че това донякъде се опровергава от повишената избирателна активност в сравнение с последните европейски избори. Със сигурност Зелените имат доста малка активистка база, което затруднява кампанията за тях, и само няколко водещи фигури от всякакъв калибър. Те също може да са спечелили повече гласове, ако не беше навлизането на новосформираната Коалиция за уважение в битката, въпреки че кампаниите на двете партии бяха насочени към доста различни аудитории. Гласуващата база на Зелените е по-ляво-либерална и средна класа, Respect играе на предимно мюсюлманска публика от работническата класа и в по-малка степен на левицата на работническото движение.
Самият Respect се справи по-зле, отколкото изглежда очакваха, като не спечели евродепутати или дори място в Лондонското събрание, което можеше да им остави поне частична претенция за успех. Създаден само четири месеца по-рано от някои от лидерите на коалицията Stop the War (STW), включително антивоенния бивш депутат от Лейбъристката партия Джордж Галоуей, Respect несъмнено представи най-етнически разнообразния списък с кандидати. В някои ограничени райони с голямо мюсюлманско население, което традиционно гласува за лейбъристите, кандидатите на Respect се представиха добре. Тези райони включват части от вътрешния Лондон и северозападната част. Но общият им дял от вота не беше толкова голям, колкото Respect твърдеше, че ще бъде предварително.
Какво означава всичко това за бъдещето? Изглежда левицата е пропуснала малко възможност. Най-ниската точка на антивоенното движение, демонстрацията на 15 февруари с до 2 милиона души, изглежда също беше точката, в която антивоенното движение малко загуби пътя си. След като войната избухна, с малко масови преки действия за повишаване на анте, демонстрациите постепенно намаляха, като протестите срещу посещението на Буш бяха единственото изключение. След това, докато STW беше обсебен от обвиненията на Блеър, че е излъгал за доказателствата, използвани, за да ни вкарат във война, противопоставянето на окупацията на Ирак изглежда остана на заден план. Разбира се, те бяха прави за лъжата на Блеър, но в ретроспекция тази посока изглежда по-скоро насочена към предстоящия изборен опит, отколкото правилната ориентация за много- (и не-) социално движение.
Опитът да се изхвърли избирателна коалиция от антивоенното движение само четири месеца преди те да се стремят да спечелят места и със силно подход отгоре надолу, при който лидерите и кандидатите бяха избрани преди формирането на местна организация, сега изглежда е бил погрешен. Разбира се, споменът за масовата опозиция срещу войната не беше загубен – Respect се справи по-добре, отколкото Социалистическият алианс преди (последният беше ефективно разтворен в първия) – но се чувстваше по-скоро като спомен, отколкото като все още съществуващо движение. Останахме както с движение, така и с антивоенна партия, която е ритнала доста под своя потенциал.
Това не е единственият проблем, разбира се. Профсъюзните лидери, много от които подкрепяха антивоенното движение, се забавиха да разклатят лодката по много въпроси и повечето не са скъсали с Лейбъристката партия. Сега има опит да се свика конференция, за да се сформира „комитет за представителство на труда“ в рамките на Лейбъристката партия, но това са 10 години след като Блеър спечели лидерството на Лейбъристите и необходимостта от „възвръщане“ на това за първи път беше обсъдена и има малко доказателство, че нещата ще вървят по-бързо през следващите 10 години.
Междувременно трябва да направим две неща. Първо трябва да започнем да оказваме на окупацията на Ирак опозицията, която заслужава. Това е от съществено значение не само за хората в Ирак, но и за здравето на движението в тази страна. Простото послание, че Блеър е лъжец, вече не е достатъчно, трябва да започнем да разкриваме реалностите на окупацията и много по-големите лъжи, върху които е изградена.
Второ, изборите са важни. Избраните позиции могат да се използват, за да се достигне до много по-голяма аудитория, а също така могат да бъдат платформа, от която левицата може да започне да отдръпва вълната от расистка мръсотия относно търсещите убежище, която зарази Великобритания през последните няколко години и която със сигурност са повлияли на нехитрото гласуване срещу Европа, което току-що видяхме. Следователно се нуждаем от сериозна лява партия, която е жива за екологични кампании, има ясна антирасистка и антиимпериалистическа ориентация, но която също така диша с въздуха на ентусиазъм, който идва от истински плурализъм и демократично участие, изградено от обикновените хора. Остава да видим дали Respect може да се справи с това предизвикателство.
Тези две цели не се изключват взаимно, всъщност те са тясно свързани. Здравото движение е жизнената сила на всеки ляв изборен опит. Пристигането на тазгодишния Европейски социален форум в Лондон през октомври, ако се използва правилно, може да послужи като вдъхновение за британското движение, пренасяйки опита на глобалното „движение на движенията“ във Великобритания. То може също така да включва все по-широки слоеве от хора, включително много от тези, политизирани от антивоенни кампании, в проекта за създаване на радикално ляво за 21-ви век. Но най-важното е, че трябва да разберем възможностите, които съществуват, без да изпадаме в самопохвала или бомбаст въз основа на несъмнените постижения на антивоенното движение. Изборите често са проверка на реалността за левицата – да се надяваме, че можем да се изправим пред тази реалност достатъчно, за да можем да я променим.
Джеймс О'Нионс е активист на Radical Activist Network в Лондон.
www.radicalactivist.net
ZNetwork се финансира единствено чрез щедростта на своите читатели.
ДАРЕТЕ