Във всичко това има известна доза сюрреализъм. Хамас представи своя избор на министър-председател на президента Махмуд Абас, тъй като Народният фронт за освобождение на Палестина заяви, че е дал принципно съгласие да се присъедини към правителство, ръководено от Хамас.

В арабския свят подобна политическа трансформация (тази на ислямисти и социалисти, които работят заедно за създаването на прозрачен и демократичен парламент) е възможна само в политическата сатира, а не като постижим и здравословен политически процес. Но палестинците – както показаха парламентарната победа на Хамас и плавният преход на властта – се оказват доста изключителни в това отношение.

От само себе си се разбира, че палестинците и тези, които наистина са подкрепили техния демократичен бунт, имат много причини да се гордеят. Очевидно онези, които използваха демокрацията като примамка, за да оправдаят тежките си външни политики или да защитят неоправданата си военна окупация, сега са принудени да навлязат в неприятна ера на „търсене на душата“ – както се предлага от Financial Times.

Хамас, може би несъзнателно, внезапно лиши Вашингтон от последната му карта във външнополитическа игра в Близкия изток, която вече беше на пух и прах. Осигуряването на демокрация беше – до политическия възход на Хамас – най-силният, макар и най-мътният претекст на Вашингтон да оправдае военното си присъствие в Близкия изток. Други предлози също се оказаха измама; оръжия за масово унищожение и всичко останало. Дори логиката на войната срещу тероризма беше обърната с главата надолу, тъй като Ирак след Саддам се превърна в терористичен магнит, термин, широко използван от политиците на САЩ.

Нищо не беше останало освен добрата стара демокрация, която работеше добре, докато палестинците не гласуваха в онзи критичен ден в края на януари. Мнозинството гласуваха за Хамас не заради ислямската му програма, а заради безкомпромисната й антикорупционна платформа, позицията й относно правата на палестинците и израелската окупация на Източен Йерусалим, Западния бряг и Газа. Онези, които разбират тънкостите на арабско-израелския конфликт, сигурно също са декодирали гласуването като категорично отхвърляне на съмнителната роля на правителството на САЩ в конфликта и в подстрекаването към неподчинение на международното право от страна на Израел. Според умишлено двусмислената терминология на произраелските фен клубове във Вашингтон гласуването на палестинците отразява категорично „антиамериканска“ позиция, наистина най-нечестно заглавие.

Вероятно експертите по външна политика на САЩ ще продължат с медийния си парад на демокрацията. Въпреки това, както вече видяхме, реториката на демокрацията ще започне да ерозира, губейки своите осезаеми асоциации и почти изключително до розови и неопределими твърдения. Накратко: „Помислете отново: Близкоизточната демокрация“, както го обобщава заглавието на статия във Foreign Policy. Авторите предполагат, и с право, че „САЩ искат демокрация в Близкия изток – до известна степен.“ Изглежда обаче, че палестинците някак си са прекалили с демокрацията.

Преди победата на Хамас влакът на демокрацията в Близкия изток изглеждаше като че ли се движеше с пресметната скорост с фантастични речи и повече или по-малко благоприятни резултати от гледна точка на външната политика на САЩ. От добре рекламираните грандиозни демократични експерименти в Ирак, Египет и до много по-малко популярните, но също толкова последователни местни или общински избори в различни държави от Персийския залив, статуквото – с неговите висящи интереси на САЩ – изглеждаше добре запазено. Дори привидно овладяемият трус, причинен от резултатите от допитването на Мюсюлманските братя в Египет, не успя да пречупи волята на администрацията на Буш да продължи да приспособява демокрацията към арабите. Но тогава изненадващата победа на Хамас промени всичко.

Не трябва да си правим илюзии, че изборната победа на Хамас и последиците от нея не са променили параметрите на бушуващия конфликт: палестинците все още са окупирана нация, а Израел все още е окупатор. Независимо от това, превземането на властта от Хамас подчертава – освен ограничаването на военната окупация – липсата на искреност от страна на администрацията на САЩ и израелското правителство в „стремежа на първото към демокрация“, а второто се хвали, че е единственото и само.

Излишно е да казвам, че наличието на Хамас на власт поставя САЩ и Израел в ужасна главоблъсканица. Израелският е очевиден: никога досега Израел не е имал работа с палестински „партньор“, толкова решителен в исканията и целите си и толкова невъзприемчив към подкупване или сплашване. Дори на върха на своя „едностранен“ жаргон, Израел знае добре, че без „умерено“ палестинско ръководство, малко може да се постигне, доколкото състояние на сигурност за Израел, докато палестинските права и свободи са безсрамно отказани.

Но провалът на администрацията на Буш, по мое мнение, надхвърля географските граници на израелско-палестинския конфликт до много по-широкообхватната политическа и стратегическа обстановка в целия Близък изток, до неговото затруднение с „политическия ислям“ и недоволните, „негоднически множества“ – ако заемем термина на Чомски – на арабския и мюсюлманския свят; толкова раздразнителен и толкова нетърпелив да поеме собствената си съдба – може би чрез урните.

Наистина, администрацията на Буш се оказва в по-голяма политическа бъркотия, отколкото се е смятало за възможно. Да се ​​измъкне от „ангажимента“ си към демокрацията в Близкия изток е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Всеки друг претекст за оправдаване на неблагоразумието на САЩ по отношение на външната политика и безусловната финансова и военна подкрепа на Израел – който вече не е „единствената демокрация в Близкия изток“ – отдавна е използван, ако не и напълно изчерпан. Докато не бъде измислена алтернативна политика – вероятно в момента се измисля нова американска доктрина, занимаваща се с неблагоприятните резултати от демокрацията в Близкия изток – САЩ и Израел ще прибягват до всякакви форми на тормоз, сплашване и натиск, за да загърбят напълно уместността на новата Палестинското правителство, или да „изгони“ Хамас, като съвместен заговор, който наскоро изтече от американските медии. Надеждата е да се дискредитира и след това да се свали правителство, ръководено от Хамас, без да се налага да преразглежда целия си демократичен „проект“, чиято гибел би била много по-значима от отстраняването на движение, обявено за терористично.

Само времето и повече сюжети, изтекли в медиите, ще разкрият какво ще се случи. Въпреки това ранните признаци – тези за намерението на Израел да изгладува палестинците чрез санкции, съчетани с несравним ентусиазъм сред американските законодатели да накажат палестинците за избора на Хамас – правят предстоящия курс на външна политика на Израел и САЩ още по-предвидим. Въпреки че Израел не вижда голяма вреда в това да направи палестинците „изцяло по-тънки“ в резултат на своята политика на икономически санкции, прибързаният отговор на САЩ в наказването на палестинците вероятно ще удари доверието в САЩ или каквото и да е останало от него.

-Рамзи Баруд преподава масова комуникация в Технологичния университет Къртин и е автор на предстоящата Втората палестинска интифада: Хроника на една народна борба. Той е и главен редактор на PalestineChronicle.com. С него може да се свържете на: editor@palestinechronicle .com

---