Когато Глория Руберо получава инсулт в затвор в щата Ню Йорк, жените около нея, а не медицинският персонал, са тези, които се грижат за нея. „Къпеха ме, хранеха ме, всичко“, спомня си тя на неотдавнашна кръгла маса за остаряването в затвора.
Когато друга жена падна и не можеше да ходи, персоналът отказа да й помогне да слезе по стълбите до медицинската клиника. Вместо това осем жени я пренесоха до медицинското отделение, за да й бъде оказана медицинска помощ. „Жените бяха линейката, болногледачите, доставчиците една на друга“, каза Руберо.
Статиите за здравни грижи в затворите са пълни с истории за дълго чакане, пренебрежителен или враждебен персонал, обвинения в симулиране на болест или болка, отказ да се предписват лекарства или да се поръча необходимото лечение и предотвратими смъртни случаи. Много рядко историите за здравеопазването в затворите имат щастлив край.
Тези истории често пропускат друга страна - начините, по които жените са се грижили една за друга през тези изтощителни изпитания. Това е форма на съпротива срещу дехуманизиращата и често животозастрашаваща „грижа“ (или липса на грижа), която привлича малко или никакво внимание. И тази грижа не се ограничава до един или два женски затвора. Докато интервюиране на няколко бивши затворници относно условията вътре ми беше напомнено, че тази самоорганизирана грижа изглежда се случва навсякъде, където жените са затворени.
Сандра, една от жените, които интервюирах, имаше много да каже за условията във федералния затвор в Данбъри, Кънектикът, където излежаваше присъдата си. Сред многото й спомени за зверски медицински грижи беше историята на жена на име Фокси, която си беше счупила крака. Фокси беше транспортирана до външна болница за медицински грижи. Там лекарите я инструктираха да не стои или да става в продължение на пет дни, почти невъзможна инструкция за човек, който е в затвора. „Болницата не беше наясно с условията в затвора“, предположи Сандра.
Жените около Фокси направиха всичко възможно, за да се уверят, че Фокси може да стои далеч от крака си. Една жена дари купата, която беше купила от магазина на затвора, за да я използва като тиган. Жените се редуваха да изпразват импровизирания нощен съд, като същевременно се застъпваха затворът да предостави на Фокси истински такъв. Два дни по-късно те постигнаха успех. Но борбата за тиган не беше единственото препятствие, пред което се изправи Фокси. Политиката на затвора диктува всяка жена да се изправи по време на преброяването, което се случва няколко пъти на ден. „Ако не се застъпиш за преброяване, си в беда“, спомня си Сандра. Жените се обърнаха към дежурния офицер, за да освободят Фокси от правата. След това се обърнаха към асистента на лекаря, който най-накрая издаде пропуск на Фокси. Междувременно обаче Фокси беше принуден да не се подчини на заповедите на лекаря и да отстоява всяко преброяване. „Жените се грижат една за друга, защото персоналът не го прави“, спомня си Сандра.
Лин Стюарт си спомня начините, по които жените създават общности на грижи, както и от времето, което прекара във Федералния медицински център в Карсуел във Форт Уърт, Тексас. Тя ми разказа за Кики, жена от отделението за хронични грижи, където беше настанен Стюарт. Кики, спомня си тя, постоянно помагаше на други жени. „Ако повърнеш в коридора в полунощ“, каза Стюарт, „Кики щеше да излезе от стаята си и да ти помогне да я почистиш. Ако някой имаше инцидент с червата й и обърка цялата баня, Кики щеше да влезе и да помогне с почистването. И тя винаги го правеше с чувството на „Е, радвам се да ти помогна, защото някой ден може да успееш да ми помогнеш.“
За съжаление жените около нея не успяха да й помогнат, когато Кики имаше най-голяма нужда от това. След падането Кики се оплака, че я боли. Откарана е в клиниката, където й е направена рентгенова снимка. Медицинският персонал й каза, че не е видял изкълчване, разтягане или счупване и отказа да предпише обезболяващи. Кики беше върната в килията, където продължи да се оплаква от болки. Жените около нея се опитаха да помогнат по ограничените начини, по които бяха способни. Те й дадоха тиленол, закупен от магазина на затвора. Те се опитаха да я утешат. Тогава служителите на затвора казаха на жените, че вече нямат право да спират и да говорят с Кики извън килията й. „Тя беше забранена“, спомня си Стюарт. Междувременно служителите на затвора продължиха да обвиняват Кики, която продължаваше да се оплаква на висок глас, че симулира болката си.
Една вечер двама служители на затвора, включително лейтенант, когото Стюарт описа като „най-злият човек на света“, стояха пред вратата на Кики и й крещяха, обвинявайки я отново, че симулира болката си. След това я преместиха от отделението за хронични грижи в отделението за психично здраве, където беше настанена в единична килия. По-късно другите жени в отделението казаха на Стюарт, че Кики продължава да се оплаква от болка, но дежурната сестра просто се засмя и не й обърна внимание. Жените разказаха, че чували оплакванията на Кики до два-три през нощта. Тогава те не чуха нищо от тази изолирана стая. На следващата сутрин Кики е намерен мъртъв.
Бюрото на затворите, което управлява федералната затворническа система, където Сандра, Фокси, Лин Стюарт и до смъртта й Кики са били затворени, има разпоредби, според които, ако лице на възраст 65 или повече години е излежало половината от присъдата си и има сериозно или хронично заболяване, тя отговаря на условията за предсрочно освобождаване. Ако тя е на 65 или повече години, но няма сериозно или хронично заболяване, тя трябва да излежи или 10 години, или 75 процента от присъдата си - което от двете е по-дълго - преди да бъде разгледана. За хората в държавните затвори 36 щата имат състрадателни закони за освобождаване, които могат да се прилагат към лишени от свобода хора с терминални заболявания или тежки медицински проблеми. Но както в държавните, така и във федералните затвори тези програми за ранно освобождаване се прилагат много рядко. В Ню Йорк, например, от подадените 2,730 молби за милосърдно освобождаване между 1992 и април 2012 г, само 381 бяха освободени. Цели 950 души са починали в затвора, докато молбите им са висящи.
Жените зад решетките правят всичко възможно, за да помогнат на нуждаещите се от грижи. Но, както илюстрира историята на Стюарт, техните усилия не компенсират липсата на необходимата медицинска помощ. Това, което наистина би помогнало, всички жени са съгласни, е освобождаването на хората от затвора, за да могат да получат грижите, от които се нуждаят.
Лин Стюарт беше освободена по милосърдие, завръщайки се у дома в Ню Йорк на 1 януари 2014 г. Сега получавайки грижи в Memorial Sloan Kettering Cancer Center, тя отбелязва изключителната разлика между Sloan Kettering, където получава не само „пълни грижи, но миг пълна грижа“ и медицинската система на затвора. Но победата на Стюарт е изключителна - мнозина остават в затвора въпреки напредването на възрастта и влошаващото се здраве. За разлика от тях 71-г Филис Харди, нежно наричана „баба“ на жените в Данбъри, има множество здравословни проблеми, но остава в затвора. Миналия ноември служители на затвора казаха на Харди, която е прекарала повече от 20 години зад решетките, че е одобрена за предсрочно освобождаване и ще се прибере у дома до Коледа. Федерален пробационен служител инспектира дома на сина й, където Харди трябваше да живее след освобождаването. Вместо това Харди е преместен във федералния медицински затвор в Карсуел в Тексас. Но жените, които са създали общността на грижите на Харди, не са се отказали. Тези, които сега са извън затвора, помагат да се застъпи за нейното освобождаване, разпространяват петиции и повишават осведомеността за нейния случай, където и да отидат.
„Можеше да получи отлични грижи и помощта, от която се нуждаеше, от лекари отвън“, каза Беатрис Кодиани, която прекара години в Данбъри с Харди. „Това струва толкова много пари, за да я задържим там - и да й осигурим нестандартни медицински грижи. Вместо това може да си е вкъщи.