На 23 май 2015 г. Алексей Мозговой, най-популярният, авторитетен и независим от Новоросия командири на опълчението, е убит. Заедно с ръководената от него бригада „Спектър” Мозговой няколко дни по-рано участва в Антифашистки форум с леви организации от редица европейски страни.
Мозговой беше убит от неизвестна група убийци, но е очевидно, че отстраняването му от местопрестъплението се различава малко от отмъщението, извършено наскоро към друг полеви командир на Новоросия, преминал под командването на бойно име на Батман. В този по-ранен случай отговорността за убийството беше открито поета от официалните власти в Луганск.
За убийството на Мозговой, разбира се, е обвинен украински ударен отряд – идеално извинение за лидерите в Москва и Луганск да избегнат поемането на отговорност.
Проблемът е, че ако атаката наистина е била извършена от украинци, действащи от името на президента на Украйна Петро Порошенко, това е открит военен акт, който се подиграва не само с настоящите преговори, но и със самите споразумения от Минск. Въпреки това преговорите ще продължат и Москва, която послушно се примирява с блокадата, която сега се поставя на анклава в Приднестровието, няма да си мръдне пръста в отговор на нито едно убийство, извършено в Луганската република. Но като цяло тези аргументи и упреци имат смисъл само ако приемем сериозно „украинската“ версия.
Докато Мозговой събираше радикални левичари и антифашисти в своя град Алчевск, други хора на други места решаваха съдбата на Новоросия и на самия Мозговой. Така канцлерът на Германия Ангела Меркел не само отлетя за Москва ден след триумфалния парад на Червения площад, но и Джон Кери съвсем неслучайно се появи в Сочи. Там в Русия те намериха внимателна и разбираща публика и скоро постигнаха споразумение с Кремъл.
Причините за тази готовност за споразумение бяха разкрити няколко дни по-късно от бившия украински депутат Олег Царьов, който през целия този период е действал като проводник на линията на кремълската администрация за Югоизточна Украйна. Царев винаги е бил безпогрешен в „напасването на позицията си към тази на партията”. Той първо обяви себе си и приятелите си за парламент на Новоросия, държава, която все още не съществува, а след това, след като отделянето на Донецк и Луганск от Киев стана реалност, установено чрез победи на бойното поле, той обяви „ Проектът "Новороссия" е прекратен...
Но едно е да спреш даден проект и нещо съвсем различно е да спреш промените, в които вече са въвлечени стотици хиляди, дори милиони хора.
Изглежда специалистите по връзки с обществеността, които управляват властта в руските центрове, не разбират това, въпреки че усещат, че нещо не е наред. За хората, които гласуваха на референдум и влязоха в битка, опитвайки се да изградят нова държава, както и за милионите хора в Русия, които подкрепиха тяхната борба, Новоросия не е проект, а движение, мечта и социална цел. Разбира се, едно движение може да бъде смазано, една мечта може да бъде разсеяна и една цел може да се окаже непостижима. Но нищо от това не може да бъде постигнато с проста декларация, че даден проект е прекратен. Остава задачата да се сломи и потуши съпротивата на хората, да се деморализира и разбие тяхната организация. Това не е толкова просто.
Предаването на Новоросия се превръща в реалност. Украински митнически служители вече контролират границата на територията с Русия. Все още остават задачите за отзоваване на руските войници, воюващи като доброволци или изпълнители, за затваряне на границата и за инструктиране на властите в Луганск и Донецк да приемат всякакви условия, съставени от Киев и приподписани от Москва. Сделката е сключена.
При тези обстоятелства съдбата на народните републики Новоросия ще бъде същата като тази на испанската република през 1939 г. В Луганск и Донецк сега се провежда чистка на тези, които не са разбрали, че проектът Новоросия е докаран до края. Предупредихме, че това ще започне веднага след пищните тържества за Деня на победата в Москва. За съжаление изглежда отново се оказахме прави. Но дори и след падането на народните републики борбата ще продължи и за следващата вълна на движението Мозговой ще придобие същата легендарна аура, каквато са поели Сандино и Че Гевара в Латинска Америка.
Официалната пропаганда представя сделката в Сочи между американския и руския елит като победа на руската дипломация, като средство за избягване на война или разрешаване на конфликт. Съществува обаче повече от очевидна аналогия с Мюнхенския пакт. Единствената разлика е, че Невил Чембърлейн поне получи лист хартия, който можеше да размахва пред журналисти. Сделката в Сочи беше неофициална и не беше представена на обществеността. Наетите журналисти получиха възможност да представят последната концесия като поредната победа, не толкова интерпретирайки резултатите от преговорите, колкото ги прикриват. Но с всеки изминал ден истинското съдържание на сделката става все по-очевидно.
Почти от самото начало на конфликта руските власти се ограничават до борба за достойни условия за капитулация, които Западът отказва да предостави. Този път руската страна очевидно получи това, което поиска. Неизбежно обаче резултатът ще бъде срамен, не на последно място защото руските преговарящи, страхувайки се да признаят открито пред обществеността в страната реалната създала се ситуация, поеха по пътя на неформалното споразумение. Получените споразумения неизбежно ще бъдат нарушени от истинските победители, още повече че формално тези споразумения не съществуват.
По всичко личи, че хората, които организират процеса, са неуверени и са прекомерно прибързани. Противно на общоприетото мнение, политическите фигури по правило не биват убивани, защото хората се страхуват от тях, а поради липса на време и възможност да се реши проблем по друг, по-малко вулгарен начин. Сега събитията ще се развиват с нарастваща скорост.
Докато Мозговой беше убит в Луганската народна република, Върховната рада в Киев подготвяше откровено безсмислен закон, предоставящ специален статут на различни неопределени региони на Украйна. Единствената цел на този закон беше да създаде алиби за руското ръководство, тъй като то действаше като съучастник в убийството на Новоросия.
Кремълските служители отдавна съжаляваха за деня, в който взеха решение да подкрепят Кримската пролет, след което стана невъзможно да се въздържат да подкрепят въстанието в Донецк и Луганск. Те бяха въвлечени в конфликта поради липса на предпазливост, след като надцениха силата си и не успяха да разберат реалните шансове, пред които са изправени.
В Москва през зимата на 2014 г., на фона на високите цени на петрола и относително стабилната руска икономика, която страдаше по-малко от много други от световната криза, явно се надяваха Западът да прояви уважение и разбиране.
Надеждите бяха възложени и на нарастващата тежест на страните от БРИКС, които заедно се смятаха за способни да постигнат споразумение със западните страни при по-равни условия. Но както винаги се случва в такива случаи, конфликтът между капиталистическия център и периферията беше разрешен в полза на центъра. Това не беше защото Русия или страните от БРИКС като цяло бяха особено слаби. В тези страни като такива няма нищо слабо, но техните елити са свързани с множество конци с техните партньори/съперници на Запад. Тези елити не са в състояние да водят сериозна борба срещу лидерите на неолибералния световен ред, без да нанесат сериозни удари на себе си и на собствените си интереси.
Няма смисъл да се говори за способността на „духовната сила“ на Русия да устои на разлагащия се Запад във време, когато собствената управляваща класа и политическите елити на Русия са прогнили докрай. Също толкова безсмислена е надеждата, че Русия ще може да предложи на света нещо ново, ако нашата страна сама не претърпи радикални промени. Междувременно нашите управляващи кръгове се страхуват от тези промени хиляди пъти повече от всякакви заплахи, идващи от посока на Съединените щати или Европейския съюз.
Излишно е да казвам, че вярата в „хитрия план на Путин“, като всяка религиозна вяра, ще издържи всички тестове на реалността и ще остане непоклатима, дори ако нашето ръководство предаде ключовете на Кремъл на американците. Проблемът обаче е, че поредица от отстъпки, капитулации и предателства ще унищожат държавата много по-бързо и неизбежно, отколкото който и да е набор от врагове е способен да направи.
Ако така се развият събитията, хората, които са решени да повярват, няма да претърпят обръщане. Те просто ще свършат да вярват в нищо и в никого.
Борис Кагарлицки е руски историк и социолог. Той е главен редактор на интернет списанието rabkor.ru и директор на Института за глобализация и социални движения (IGSO).
Преведено от Ренфри Кларк