80-ият рожден ден на бившия съветски лидер Михаил Горбачов този месец предизвика внезапен, но разбираем прилив на носталгия по перестройката сред либералната интелигенция. Техните похвали за последния съветски президент звучаха по-скоро като рационализация от хора, които споделят отговорността заедно с Горбачов за разпадането на страната.
Изказванията в защита на Горбачов звучат също толкова неубедително, колкото и критиките срещу него. Някои го обвиняват за разпадането на Съветския съюз, докато други твърдят, че то е било неизбежно по обективни причини и че следователно никой човек не е виновен. Ако това беше вярно, щеше ли да бъде справедливо да обвиняваме Сталин за масовия терор и убийства, извършени от неговия режим, или да обвиняваме Леонид Брежнев за икономическата стагнация, която преобладаваше, докато той беше лидер? Обратно, би било неправилно да се приписва на Никита Хрушчов размразяването на американо-съветските отношения.
Съветският съюз не изчезна поради голямо наводнение или голямо земетресение. Някой беше начело, вземаше решения и определяше политически курс. Политиците трябва да отговарят за действията си. Но само политиците ли носят отговорност?
Всъщност проблемът на Горбачов е неразривно свързан с негласния проблем за ниското самочувствие и рационализацията на милионите хора, преживели драмата от 1991 г. Някои оправдават действията на Горбачов в опит да оправдаят собственото си съучастие в събитията. По същите причини други се опитват да прехвърлят вината от себе си, като държат отговорен единствено Горбачов. „Той съсипа всичко“, казват те. „Ние не сме виновни.“
За съжаление съветският народ носи отговорност за случилото се с неговата страна. Това не премахва отговорността от нито един човек, дори ако този човек е бил част от ръководството - тези, които ние естествено призоваваме първи на килима за всичко, което се случва. Ние, хората, сме виновни, че не оказваме никаква съпротива срещу този начин на действие или поне че не се борим достатъчно силно с него.
Всъщност единствените хора с моралното право да критикуват Горбачов днес са онези, които през 1980-те и 1990-те години на миналия век имаха смелостта да изтъкнат колко разрушителна е политиката му, да тръгнат срещу течението и да осъдят пътя, следван не само от Горбачов, но и от основния му политически съперник, бившия президент Борис Елцин.
Управлението на Горбачов контрастира благоприятно с лидерите, дошли както преди, така и след него, и той не се помни да е извършил някакви особено груби нарушения. Според това мислене Горбачов не е „унищожил“ Съветския съюз, той „само“ е предал страната, която е ръководил.
Горбачов встъпва в длъжност с обещанието да служи и защитава държавата. Той не може да бъде винен за това, че по време на неговото управление избухна катастрофа, която зрееше две десетилетия. Но като капитан той беше длъжен да „слезе с кораба“ и да сподели същата политическа съдба като държавата, която управляваше. Проблемът не е, че Горбачов е могъл да предотврати краха и не го е направил - той не би могъл да го направи при никакви обстоятелства - а че когато дойдоха проблемите, той се измъкна от бойното поле и се прибра вкъщи, за да вечеря.
Народът понякога може да извини или дори да оправдае делата на злосторниците, но никога не прощава на предателя.
Борис Кагарлицки е директор на Института за изследване на глобализацията.