През 1950-те години израснах в семейство, което подкрепяше успеха на афро-американците в тяхната справедлива борба за граждански права и пълно юридическо равенство. След това през 1962 г. ужасът от моето лично предстоящо ядрено унищожение по време на Кубинската ракетна криза за първи път предизвика интереса ми към изучаване на международните отношения и външната политика на САЩ като 12-годишно момче: „Мога да върша по-добра работа от тази!“
С ескалацията на войната във Виетнам през 1964 г. и военния набор, който ме гледаше право в лицето, предприех подробно изследване на него. В крайна сметка стигнах до заключението, че за разлика от Втората световна война, когато баща ми се би и победи японската имперска армия като млад морски пехотинец в Тихия океан, тази нова война е незаконна, неморална, неетична и Съединените щати непременно ще я загубят. Америка просто продължаваше там, където Франция бе спряла в Диен Биен Фу. Затова реших да направя малкото, което мога, за да се противопоставя на войната във Виетнам.
През 1965 г. президентът Линдън Джонсън безвъзмездно нахлу в Доминиканската република, което ме накара да започна подробно изследване на военните намеси на САЩ в Латинска Америка от Испано-американската война от 1898 г. до така наречената политика на „добър съсед“ на президента Франклин Рузвелт. В края на това проучване стигнах до извода, че войната във Виетнам не е епизодична, а по-скоро системна: агресията, войната, кръвопролитията и насилието са просто начинът, по който Силовият елит на Съединените щати исторически е ръководил бизнеса си по света. Следователно, както го виждах като млад мъж на 17 години, в бъдеще щеше да има повече Виетнам и може би някой ден бих могъл да направя нещо по въпроса, както и за насърчаването на гражданските права на афро-американците. Тези двойни грижи на моята младост постепенно ще узреят в кариера, посветена на международното право и правата на човека.
Така че започнах официалното си изучаване на международни отношения с покойния велик Ханс Моргентау през първата седмица на януари 1970 г. като 19-годишен второкурсник в Чикагския университет, като взех неговия основен въвеждащ курс по този предмет. По това време Моргентау ръководеше академичните сили, които се противопоставиха на ненавистната война във Виетнам, точно поради тази причина избрах да уча при него. По време на десетте години висше образование в Чикагския университет и Харвард отказах да уча с професори, открито подкрепящи войната във Виетнам, по принцип, а също и на съвсем прагматична основа, че няма какво да ме научат.
През лятото на 1975 г. Моргентау беше този, който категорично ме насърчи да стана професор, вместо да правя някои други обещаващи неща с живота си: „Ако Моргентау мисли, че трябва да стана професор, тогава ще стана професор!“ След почти десетилетие на лична работа с него, Моргентау ми даде достатъчно вдъхновение, насоки и знания, които да продължат сега почти половин живот.
Исторически погледнато, това последно изригване на американския милитаризъм в началото на 21-ви век е подобно на това, когато Америка открива 20-ти век чрез подклажданата от САЩ испано-американска война през 1898 г. Тогава републиканската администрация на президента Уилям Маккинли открадна техните колониални империя от Испания в Куба, Пуерто Рико, Гуам и Филипините; предизвика почти геноцидна война срещу филипинския народ; като в същото време незаконно анексират Кралство Хавай и подлагат местните хавайски хора (които наричат себе си Канака Маоли) на почти геноцидни условия. В допълнение, военната и колониална експанзия на Маккинли в Тихия океан също беше предназначена да осигури икономическата експлоатация на Китай от Америка в съответствие с евфемистичната рубрика на политиката на „отворени врати“. Но през следващите четири десетилетия агресивното присъствие, политиките и практиките на Америка в „Тихия океан“ неизбежно ще проправят пътя за нападението на Япония при Пърл Харбър на 7 декември 194 г. и по този начин ще влеят Америка в продължаващата Втора световна война. Днес, един век по-късно, серийните имперски агресии, започнати и застрашени от администрацията на републиканеца Буш-младши и сега от администрацията на демократа на Обама, заплашват да започнат Трета световна война.
Използвайки безсрамно ужасната трагедия от 11 септември 2001 г., администрацията на Буш-младши си постави за цел да открадне въглеводородна империя от мюсюлманските държави и народи, живеещи в Централна Азия и Персийския залив под фалшив претекст, че (1) води война срещу международни тероризъм; и/или (2) премахване на оръжия за масово унищожение; и/или (3) насърчаване на демокрацията; и/или (4) самозвана „хуманитарна намеса“. Само че този път геополитическите залози са безкрайно по-големи, отколкото преди век: контрол и господство над две трети от световните въглеводородни ресурси и следователно самата основа и източник на енергия на глобалната икономическа система – нефт и газ. Администрациите на Буш-младши/Обама вече са се насочили към оставащите запаси от въглеводороди в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия за по-нататъшно завладяване или господство, заедно със стратегическите въздушни точки в морето и на сушата, необходими за тяхното транспортиране. В тази връзка администрацията на Буш-младши обяви създаването на Африканското командване на Пентагона на САЩ (AFRICOM) с цел по-добър контрол, доминиране и експлоатация както на природните ресурси, така и на разнообразните народи на континента Африка, самата люлка на нашата човешки вид.
Този настоящ пристъп на американския империализъм е това, което Ханс Моргентау нарече „неограничен империализъм“ в своя основополагащ труд Politics Among Nations (4-то издание, 1968 г., на 52-53):
Изключителните исторически примери за неограничен империализъм са експанзионистичната политика на Александър Велики, Рим, арабите през седми и осми век, Наполеон I и Хитлер. Всички те имат общ стремеж към експанзия, която не познава рационални граници, храни се от собствените си успехи и, ако не бъде спряна от превъзхождаща сила, ще стигне до границите на политическия свят. Този импулс няма да бъде задоволен, докато някъде остава възможен обект на господство - политически организирана група от хора, която със самата си независимост предизвиква жаждата за власт на завоевателя. Както ще видим, именно липсата на умереност, стремежът да се завладее всичко, което се поддава на завладяване, е характерно за неограничения империализъм, което в миналото е било унищожението на империалистическите политики от този вид...
На 10 ноември 1979 г. посетих Ханс Моргентау в дома му в Манхатън. Това се оказа последният ни разговор, преди той да почине на 19 юли 1980 г. Предвид отслабеното му физическо, но не и психическо състояние и сериозния му сърдечен проблем, в края на задължително съкратената ни едночасова среща го попитах нарочно какво мисли за бъдещето на международните отношения. Този уважаван учен, когото експертите по международни отношения обикновено смятат за основател на съвременната международна политическа наука в ерата след Втората световна война, отговори:
Бъдеще, какво бъдеще? Аз съм изключително песимист. Според мен светът се движи неизбежно към трета световна война – стратегическа ядрена война. Не вярвам, че може да се направи нещо, за да се предотврати. Международната система просто е твърде нестабилна, за да оцелее дълго. Договорът SALT II е важен за момента, но в дългосрочен план не може да спре инерцията. За щастие не вярвам, че ще доживея този ден. Но се опасявам, че може.
Фактическите обстоятелства около избухването както на Първата световна война, така и на Втората световна война в момента витаят като Дамоклев меч над главите на цялото човечество. Наложително е да предприемем ангажирани и съгласувани усилия, за да предотвратим окончателното предсказание на Ханс Моргентау за катаклизмичната гибел на човешката раса.
Франсис А. Бойл, Шамплен, Илинойс.
Професор по международно право
Юридически съветник на палестинската делегация в
Мирни преговори в Близкия изток (1991-93)