What about race and racism – in capitalism is racism really endemic?
There is nothing in capitalism’s defining institutions that says that people in one cultural community should be treated by the economy differently than people in any other any more than there is anything in capitalism’s defining institutions that says people of different heights, or with different pitch voices should be treated differently.
Напротив, капитализмът сам по себе си е това, което бихме могли да наречем експлоататор на равни възможности. Ако имате необходимия късмет, бруталност или в редки случаи таланти плюс необходимата безчувственост, за да се издигнете във власт и доходи, тогава независимо от каквито и да е културни или биологични характеристики, вие получавате собственост и печалба, или, една степен надолу, получавате да монополизира овластяващите обстоятелства и да се наслаждава на плодовете от това да бъде координатор, а не работническата класа.
On the other hand, if you have none of the requisites of success in capitalism, regardless of your race, nationality, religion, etc., you get to sell yourself as a wage slave doing overwhelmingly rote and obedient work, taking orders and pocketing only small change.
The less derogatory presentation of this insight is made, for example, by the Noble prize-winning economist Milton Friedman when he says, “The great virtue of a free market system is that it does not care what color people are; it does not care what their religion is; it only cares whether they can produce something you want to buy. It is the most effective system we have discovered to enable people who hate each other to deal with one another and help one another.”
The first part of Friedman’s observation is true of capitalism per se, but not of capitalism amidst people who hate each other, which makes the second part of his statement a manipulative lie.
The wrinkle in Friedman’s analysis is that capitalism is not race blind, or religion blind, or ethnicity blind, or blind to any other cultural feature whenever a society’s broader social structures outside the economy consign the holder of the feature to a subordinate cultural position or convey to them a dominant cultural position. In such cases, the economic logic of capitalism will notice the extra-economic differentials and will operate in light of them rather than ignoring them. Hate outside the economy is not overcome by capitalism, as Friedman implies, but is reproduced and enlarged by capitalism.
If racism in a society, for example, or religious bigotry, or whatever else, consigns some community to having less status and influence, then in the capitalist economy members of that community will not in general be elevated above their “superiors” but will, instead, generally be made subordinate to them. The economy will use the existing expectations of community members such as the expectation that whites are superior to blacks to enforce and even where possible to enlarge its own economic hierarchies of exploitation. It will not instead violate those external hierarchies at the potential expense of its own operations.
Thus, the capitalist employer, even one who is personally free of racist beliefs or even personally hostile to racism, will, in general, if racism is ascendant in the broader society, to that extent not hire blacks to rule over whites as managers or in other positions of relative respect and influence, but will instead hire whites over blacks. The first choice is ruled out because it risks disobedience and dissension. Capitalism, in other words, uses accustomed patterns from cultural life to enhance desired patterns inside the economy.
Similarly, if due to its cultural position a community can be paid less, it will be paid less in light of market competition to reduce, again even against some employer’s personal preferences.
At the same time, it is also true that to the extent that growing opposition to racism begins to make racial hierarchies discordant with expectations and desires and conducive to dissent and resistance, capitalist employers will shy away from their more overt exploitation of race but will continue to try to extract any pound of flesh that they can get away with when selling products or when buying people’s ability to work. Thus in the case of heightened opposition to racism in society, we will see a shift from Jim Crow racism to James Crow Esquire Jr. racism, as noted by Sharpton earlier.
The statistics and other accountings of racism and of other cultural oppressions and economic life are well known and well revealed in countless studies and sources. How does a desirable economy reverse such phenomena?
What about in a parecon – racism?
If a parecon exists in a society that has cultural hierarchies of race, religion, etc., what does it contribute? If it instead exists within a society that has desirable communities without hierarchies, what then? In general, does a parecon’s needs regarding its own operations impose any constraints on cultures?
Change the U.S. economy to a parecon without altering the U.S. racial, religious, and ethnic landscape and you have a contradiction. Existent racial and other dynamics pit groups against one another and give people expectations of superiority and inferiority. The participatory economy, however, violates these predictions and produces solidarity.
Parecon provides income and circumstances inconsistent with cultural hierarchies. It tends to overthrow cultural hierarchies by the empowerment and means that it affords to those at the bottom of each.
People in a parecon won’t and indeed can’t systemically economically exploit racism and other cultural injustices. Individuals in a parecon could try to do this, of course, and they could harbor horrible attitudes, of course, but there is no mechanism for racists to accrue undo power or wealth even as individuals much less as members of some community.
If you are black or white, Latino or Italian American, Jewish or Muslim, Presbyterian or Catholic, southerner or northerner, or what have you–regardless of cultural hierarchies that may exist in the broader society, in a parecon you have a balanced job complex and a just income and self managing power over your conditions, all like everyone else.
Lingering or even continually reproduced racism or other cultural injustices could penetrate a parecon in the role definitions of actors, but they could not do so in a manner that would bestow economic power or material wealth or economic comforts unfairly. Thus, blacks, Latinos, Asians, etc. in a transformed U.S. might have statistically different characteristics in their balanced job complexes, but these differences could not violate the balance of those complexes. Such disproportionately distributed job features might have otherwise denigrating attributes, it is true, though one would think that if they did, the self managing dynamics of the economy would tend to undue those injustices.
Indeed, one can imagine and even anticipate that in a parecon members of minority communities would in workplaces have means to meet together in what are typically called caucuses to assess events and situations to collectively guard against racial or other denigrating dynamics that might otherwise tend to arise, or to fight against those that are present as residues from the past or as outgrowths from other spheres of social life. This would seem to be about the best one can ask of an economy regarding it obstructing the continuation or emergence of cultural injustices.
But what about parecon and desirable cultures in a desirable society? There is no reason why cultural norms established in other parts of society cannot impact economic life in a parecon and we can predict, I think, that they will. The daily practices of people from different cultural communities who have different customs, religions, ways of celebrating, and moral beliefs, could certainly differ not only in what holidays their members take from work, say, but in their daily practices during work or in consumption such as arranging periods of prayer, or disproportionately engaging in particular types of activity that are culturally proscribed or culturally preferred. There could be whole industries or sectors of the economy that members of a community would culturally avoid, as with the Amish in the U.S., for example.
In a parecon the limits on such cultural impositions on the economy would be that the special economic needs of cultural communities would have to be consistent with the self managing desires of those outside those communities as well as of those within them.
Една възможност, например, е, че в по-взискателни случаи може да има смисъл членовете на едно работно място почти всички да са от една общност, така че да могат лесно да имат споделени празници, работни графици и норми относно различни ежедневни практики, които други биха намерили невъзможно за спазване. Самоуправлението не изключва подобни договорености и понякога може да ги направи идеални.
Alternatively, a workplace may incorporate members of many diverse communities, as will larger and sometimes also smaller consumer units. In such cases here may be very minor mutual accommodations–some members celebrate Christmas and others celebrate Hanukkah or some other holidays, and schedules are accorded–or perhaps there are more extensive accommodations having to do with more frequent differences in schedule or with other practices affecting what type work some people can undertake.
The point is, parecon’s workplaces, consumer units, and planning processes are very flexible infrastructures whose defining features are designed to be classless, but whose details can vary in endless permutations including accommodating diverse cultural impositions due to people’s community practices and beliefs.
И накрая, как пареконът се налага върху културите? Нуждите и изискванията на ролите на работник, потребител и планиращ в парекон поставят ли граници върху това какви практики една култура може да издигне в собствените си вътрешни работи?
Отговорът е в известен смисъл, да, така е. Културните общности в общество с парекон не могат без големи търкания да включат вътрешни норми и договорености, които изискват материални предимства или голяма власт за малцина за сметка на много други.
A culture could exist, say, that would elevate some small sector of priests or artists or soothsayers, or elders, or whoever else and that required all other members to obey them in particular respects, or to shower them with gifts, etc. But the likelihood that such a cultural community would long persist would likely be quite low in a parecon.
The reason is because the people involved will be spending their economic time in environments that produce inclinations for equity, solidarity, and self-management, as well as diversity and school them in respecting but not obeying others. Why would they then submit to inequitable conditions and skewed decision making norms in another part of their life?
Assuming that in a good society people will be free to leave cultures, and it is hard to imagine a parecon arising in a society that forbid such personal freedom, since people would have both economic wherewithal and education and disposition to manage themselves, we might guess that many would exercise that freedom to leave any cultural community that denied them the fruits of their labors or denied them their self managing say. That, at least, would be my expectation.
==
Here is a talk from Justin Podur on this topic…
Живот след расизма?
Подготвен доклад за конференцията „Живот след капитализма“ на Световния социален форум, Порто Алегре, януари 2003 г. by Justin Podur
Тежестта на историята
Америка е изградена чрез избиване на местните жители на земята и довеждане на роби от Африка, за да работят тази земя. Тази история е на 510 години. Причината, поради която имаме расизъм в Америка и това, което наричаме „бяло превъзходство“ в Северна Америка, е, че тежестта на тази история никога не е била вдигната от онези, които са били принудени да я носят.
Днес местното население в Северна Америка са едни от най-бедните хора, подложени на постоянни атаки и натиск от страна на държави и корпорации, които жадуват малкото земя и ресурси, които са им останали, както и от самия расизъм, който твърди, че всяка компенсация за историята на геноцида срещу тях е 'специално отношение'.
Днес афро-американците в Съединените щати са повече от 50% от населението на затворите, когато те са 13% от населението. Те също са непропорционално представени сред бедните, безработните, здравнонеосигурените, убитите от полицията.
Афро-колумбийците са 70% от 2-те милиона вътрешно разселени лица в тази страна, когато те са само 25% от населението. Мексиканци, гватемалци, никарагуанци, бразилци - всички познават мъките и убийствените кампании срещу местното им население.
Това е 510-годишна история и не е само история на Америка. Можем да започнем нашата история през 1492 г., но трябва да отбележим, че 1492 г. не е само годината, в която Колумб достига до Америка. Това е и годината, в която Европа завладява кралство Гранада, последният преден пост на мюсюлманска Испания. В мюсюлманска Испания християни, мюсюлмани и евреи са съжителствали. Завладяването на Испания от християнска Европа промени това. Евреите и мюсюлманите са били принудени да се обърнат или да бъдат изгонени. Тогава беше създадена инквизицията, за да изкорени фалшивите новопокръстени, да ги изгори на клада, да вземе земите им.
Робството и масовата кражба на земя и ресурси от Америка са основата, върху която е изграден съвременният капитализъм. За да се изгради този капитализъм, беше необходимо да се унищожат цели народи по най-ужасните начини. За да се унищожат народите по този начин, беше необходимо да се създаде мит, че тези хора, на които Европа прави тези неща, не са съвсем хора – че местното население не е съвсем човек; черните не бяха съвсем хора. Когато разви тези митове, Европа не работеше от вакуум: дехуманизацията беше практикувана първо върху евреите и мюсюлманите (маврите) в самата Европа или в Близкия изток. И мисля, че корените на съвременната расистка митология могат да бъдат открити в тези средновековни представи за кръв и чистота, за неверници и аутсайдери, докато корените на съвременния институционален расизъм могат да бъдат открити в изграждането на самия капитализъм, в геноцида, робството и колониализъм, които бяха необходима част от изграждането на капитализма.
Капитализмът и расизмът все още са около кражби и грабежи. Те все още са за дехуманизация, война, клане на безпомощни хора, които се третират като по-малко от хора. Днешната война срещу тероризма беше почти наречена „кръстоносен поход срещу злото“. Няколко пъти вече хиляди мюсюлмани са събирани и арестувани в САЩ. Историческите паралели са налице.
Така че, ако искаме да излезем на крака и да се запитаме какво би означавало да има живот след расизма, ще трябва да го приемем заедно с живота след капитализма. Животът след расизма предполага живот след капитализма, тъй като голяма част от расизма работи чрез неравномерното споделяне на ресурси, гладуването на много милиони в полза на малцина и цялата митология и исторически багаж, предназначени да оправдаят това разпределение.
Но расизмът е нещо повече от икономика и антирасизъм, отколкото антикапитализъм. Бих казал, че необходимите компоненти за живот след расизма са четири: поликултурализъм, автономия, солидарност, реституция. Идеята ми за живот след расизма може да се обобщи като „интеграция без асимилация и автономия без отделяне“. Ще навляза в подробности по тези точки, но първо бележка за национализма.
Национализмът не е решението
При всички връзки между глобалния капитализъм, империализма и расизма, човек може да се изкуши да мисли, че национализмът е решението. Освободителен национализъм на народите от третия свят, за да ги освободи от глобалната капиталистическа система. В конкретен контекст такива национални борби могат да бъдат освободителни. За това няма спор. Но е необходима предпазливост.
Както казва Арундати Рой
„Смущаващо е да се види колко точно национализмът се вписва във фашизма. Въпреки че не трябва да позволяваме на фашистите да определят какво представлява нацията или на кого принадлежи, струва си да се има предвид, че национализмът, във всичките му многобройни образи – социалистически, капиталистически и фашистки – е в основата на почти всички геноциди на ХХ век. Що се отнася до въпроса за национализма, разумно е да действаме предпазливо. Арундати Рой, април 2002 г
Докато движението за национално освобождение се основава на борбата с колониалното потисничество и общност, която се обединява, за да се бори с това потисничество, тази споделена история често се оказва недостатъчна за надграждане. Когато възникват национални държави, национализмът, който те практикуват, се основава на нещо – територия, или език, или история, или споделени културни практики, или някаква комбинация. Национализмът казва, че група, която споделя някои от тези неща, принадлежи естествено заедно. То принадлежи естествено заедно толкова много, че е основната общност, към която човек принадлежи. Той е суверенен, което означава, че има последната дума. Може да вземете предвид и други неща, но нацията има последната дума.
Днес, въпреки целия контрол, който имат корпорациите, последната дума над земята, хората, законите принадлежи на националните държави и тези национални държави са използвали властта си, за да овластят капитала. Кой приема законите за налагане на частната собственост? Кой използва полицията, за да разбие трудови или обществени организации? Кой напада и унищожава местното население или етническите малцинства? Национални държави и национални държави, които правят всички тези неща, много често, в името на нацията. Не искам да замазвам ролята на империализма тук. Чуждестранните атаки и намеси винаги играят ключова роля в подкопаването на свободата на хората – но също и местните елити и националният шовинизъм.
Отново искам да повторя, че нациите също са били основа за съпротива. Културите са били основа за съпротива срещу потисничеството от капитала или империализма. — съпротивата се нуждае от основа в общността. Мрежите от взаимоотношения, споделеният език и историята, които правят една култура, са такава общност. Но има много видове общности. И няма причина да даваме привилегии на един вид общност и да казваме, че тя има последната дума. Има езикови връзки, религиозни връзки, връзки по интереси или приятелство. Трябва ли да се избира между тях? Трябва ли човек да избира между това да бъде Цоцил и мексиканец, или квебекец и канадец, или малаялец, християнин и индиец, или мюсюлманин, пенджабиец и пакистанец? Формулата на национализма, която свежда индивидите до една единствена идентичност, отричайки факта, че имаме множество, припокриващи се идентичности и принадлежим към множество общности, не е съвместима с един приличен свят.
Поликултурализъм
Така че национализмът не е решението. Идеята, че има „чисти“ нации или „чисти“ култури, на които дължим своята вярност, е проблем. Това не е решението на империализма, нито е здравословна реакция срещу расизма. Но не е и идеята, поддържана от някои, често марксисти, че цялата култура е „буржоазна“ и че след капитализма културните различия ще изчезнат и ще имаме добра социалистическа култура. Това е само обратната страна на националната чистота – този път това е „социалистическата чистота“, насилствената асимилация, която също е кошмар за повечето хора. Вместо чистотата на отделните култури, които не си взаимодействат, или чистотата на асимилацията на всички в една култура, бих предложил поликултурализъм.
Виджай Прашад пита:
Are cultures discrete and bounded? Do cultures have a history or are they static? Who defines the boundaries of culture or allows for change? Do cultures leak into each other? … To respect the fetish of culture assumes that one wants to enshrine it in the museum of humankind rather than find within it the potential for liberation or for change. We’d have to accept homophobia and sexism, class cruelty and racism, all in the service of being respectful to someone’s perverse definition of culture.
Срещу „мултикултурализма“, Прашад се аргументира за „поликултурализма“.
A polyculturalist sees the world constituted by the interchange of cultural forms, while multiculturalism (in most incarnations) sees the world as already constituted by different (and discrete) cultures that we can place into categories and study with respect. What would history look like from a polycultural perspective? Well, rather than see Hong Kong business exclusively as a hybrid of an ancient Confucianism and a modern capitalism, as in the work of Tu-Wei Ming, we might take heed of the Jesuit role in the making of early modern “Confucianism”, as in the fine work of Lionel Jensen… Rather than treat Indian students at Yale as aliens, we might consider that the university received seed money from Elihu Yale, one time governor of Madras, whose wealth came from the expropriated labor of Indian peasants.
Можем да видим семена на тези идеи на различни места.
Автономия и солидарност в Чиапас
В Мексико Сити през март 2001 г. команданта Естер от сапатистите се застъпва за Закон за правата и културата на коренното население. Отговорът на Естер на обвинението, че наличието на закон за правата и културата на местното население, който изрично зачита автономията на мексиканското коренно население, би довело до разделение, конфликт и „балканизация“, беше:
“This proposal was accused of balkanizing the country, ignoring that the country is already divided. One Mexico which produces wealth, another which appropriates that wealth, and another which is the one which has to stretch out its hand for charity. We, the indigenous, live in this fragmented country, condemned to shame for being the color we are, for the language we speak, the clothes which cover us, the music and the dance which speak our sadness and joy, our history.
This proposal is accused of created Indian reservations, ignoring that we indigenous are already in fact living apart, separated from the rest of the Mexicans, and, in addition, in danger of extinction.
This proposal is accused of promoting a backward legal system, ignoring that the current one only promotes confrontation, punishes the poor and gives impunity to the rich. It condemns our color and turns our language into crime.
This proposal is accused of creating exceptions in political life, ignoring that in the current one the one who governs does not govern, rather he turns his public position into a source of his own wealth, and he knows himself to be beyond punishment and untouchable as long as term in office does not end.”
Предложението на сапатистите беше вместо това за страна, в която „без да се губи това, което прави всеки индивид различен, единството се поддържа, а с него и възможността за напредък по взаимно съгласие. Това е страната, която ние сапатистите искаме. Страна, в която различието се признава и уважава. Където да бъдеш и да мислиш различно не е причина да отидеш в затвора, да бъдеш преследван или да умреш.
Законът за правата и културата на коренното население е нещо, което сапатистите са изграждали през цялото време със своите автономни общини. Идеята не е да се създават малки острови, които не взаимодействат с по-широката общност - до степента, в която са острови, това е така, защото са заобиколени и обсадени от мексиканската армия и паравоенни спомагателни формирования. Вместо това общностите са автономни, самоуправляващи се общини, които се стремят да се свържат с по-голямата общност според собствените си условия. „Балканизацията“, от която се страхуват противниците на този вид автономия, се осъществява не поради самоопределение, а поради опити за насилствена асимилация или още по-лошо – прогонване и унищожение.
Практиката на сапатистите показва, че автономията не означава изключване. Далеч от това. Наистина, в една сапатистка общност ще срещнете местното население от Чиапас, но също така е много вероятно да срещнете мексиканци от всяка точка на страната, латиноамериканци от всяка точка на континента, северноамериканци и европейци, всички от които бяха поканени да не дават благотворителност на сапатистите, но да работят с тях на основата на равенство и солидарност. Главният говорител и военен командир, субкоманданте Маркос, не е местен жител на Чиапас, а метис от градско Мексико. Когато говори за първите си преживявания в Чиапас, той каза:
“It was a nightmare… you have to understand someone who comes from a city, with a university education, coming to a place where everyone is saying to you, ‘leave. This is not the place for you.’ The earth says this to you, the weather says it, the ground when it turns into mud, the rain… all of it says ‘this is not your place’, and it says so in a language you don’t even understand.”
Присъединявайки се към коренното население, борейки се с тях, страдайки от това, което те страдат, и установявайки доверие в продължение на години, Маркос е пример за това колко нечисти могат да бъдат линиите на „различие“ и „култура“, когато е истинска, устойчива среща между хората на базата на солидарност и собствен капитал.
Автономия и солидарност в Андите
In Colombia, the afro-Colombians and the indigenous organize for territorial autonomy. The Colombian constitution recognizes rights of territorial autonomy to the afro-Colombians and the indigenous—but on the ground, the people get massacred. They struggle in spite of this. The conception of organizations like the PCN, (Black People’s Processes) and the ONIC (National Indigenous Congress), territory and culture are key to the defense of their people and livelihoods from the onslaught of war and global capitalism. War and capital seek to remove these peoples from their lands, whether for the minerals underneath them or for the rent that can be extracted from them.
Подобно на сапатистите и за разлика от движенията на религиозната десница, тези колумбийски движения не се оттеглят към някаква фундаментална „култура“, след като са се отказали от борбата за социална справедливост. Културата за тях е част от тяхната борба, част от тяхната съпротива и ключ към тяхното оцеляване. Подобно на сапатистите, тяхната цел не е да изолират културите си от външни хора и да ги запазят, а да живеят с тях и дори да споделят богатството си.
Това ги поставя в конфликт не само с американския и мултинационалния капитал и колумбийските власти и паравоенни формирования, но и понякога с колумбийските партизански бунтовници, които гледат на „етническите“ искания и претенции като на контрареволюционни инструменти на контрабунтовниците. Въпреки че тези движения споделят желанието на бунтовниците за социална справедливост, тяхното искане за автономия е обидно за бунтовниците, защото няма изключения: афро-колумбийците и местното население искат автономия от колумбийското правителство и партизаните. Те се съпротивляват на поляризацията и отказват да бъдат използвани като инструменти на контрабунтовниците. Те достигат до народа на Колумбия и света, докато се опитват да балансират автономията, солидарността и социалната справедливост срещу силите на икономическото грабеж и расисткото изключване от една страна и насилствената асимилация от друга.
Еквадор и Боливия също станаха свидетели на движения, водени от местното население, както срещу капиталистическата експлоатация, така и срещу насилствената асимилация и расизма.
Автономия и солидарност в Палестина
В разгара на конфликт като този в Колумбия е забележително да се мисли, че има семена на автономия и солидарност, които подкопават расизма. Същото важи и за Палестина: тук има откровен международен конфликт между мощна заселническа държава и лишено от собственост население като този между Израел и палестинците. Как би могло едно движение за национално освобождение, което се стреми да създаде нова национална държава, да има нещо друго освен общностен, националистически фокус?
There are movements that bring Israelis to Palestine to protect Palestinians from attacks from Israeli settlers and soldiers. A movement that brings more and more ordinary people from all over the world to watch, to be on the ground, and use their presence as a human shield to protect Palestinians from the violence of a state that is trying to ‘transfer’ them. There are peace movements in Israel, dissident journalists like Amira Hass or academics like Tanya Reinhart, soldiers like the 500 seruvniks who refuse to serve in the occupied Palestinian territories, Israelis and Palestinians who, after facing soldiers together, after the mere presence of Israelis and internationals reduced the violence that the army unleashed on Palestinians tremendously, would sit together and joke about how ‘Arabs and Jews… we’re cousins’.
Нета Голан и Джордж Ришмауи са съоснователи на Международното движение за солидарност.
В Торонто през 2002 г. Ришмави, палестинец, даде пример за това как солидарността може да обезоръжи колонизатор, когато говори за обсадата на Бейт Сахур през 1989 г.:
„Имаше израелци, които идваха, за да пробият обсадата и да бъдат с палестинците. Това беше част от усилията срещу политиката на премиера Рабин за „счупване на костите на палестинците“. Инициативата ни се казваше „Члепи хляб, а не кости“. Един ден военните наредиха евакуацията на всички израелци в града с мотива, че е „опасно“ за тях. За щастие някои от израелците, които ни посещаваха, бяха равини и спореха. Беше Шабат, казаха те - дали израелското правителство ще бъде единственото правителство в света, което накърнява религиозната свобода на евреите, като ги принуждава да пътуват на Шабат?“
Нета Голан, израелска активистка за мир, която живее в окупирания Наблус, говори за това какво трябва да преодолее, за да работи в солидарност:
„обуславянето е много дълбоко. Толкова дълбоко, че когато за първи път отидох на Западния бряг, по време на Осло, имах пристъпи на тревожност. Веднъж седмично отивах и при всяко пътуване бях изпълнен с безпокойство, изпълнен със страх, мислейки си: „Всички искат да ме убият!“ И отне поне петнадесет минути да видя как хората си вършат работата, да говорят помежду си, да работят, да правят почти всичко, освен да мислят колко много искат да ме убият, преди да се успокоя. Виждайки тяхната откритост, готовността им да ме приемат, тяхната щедрост, това беше най-големият дар за преодоляване на страха ми – шансът да открия мъдростта, красотата на палестинския народ. Израелците, които не могат да преодолеят страха си, са много по-бедни, защото нямат шанс да направят това.
Това е почти парадокс: интернационалисти, които се опитват да помогнат на едно националноосвободително движение; привилегированите използват привилегированото отношение, което получават като полза от расизма, за да защитят своите жертви. Но парадоксът изчезва с признаването, че автономията и солидарността са приятели, а не врагове.
Автономия в Северна Америка
Северноамериканците не трябва да търсят надалече идеи как да обединят автономията и солидарността.
Уинона ЛаДюк каза:
“On a worldwide scale, it is said there are 5,000 nations of indigenous people; 500,000,000 indigenous people in the world; 5,000 nations. These nations have existed for thousands of years as nations. We share under international law the recognition as nations in that we have common language, common territory; governing institutions, economic institutions and history, all indicators under international law of nations of people. Yet the reality is that on an international scale most decisions are not made by nations and people. Instead they are made by states. There are about 170 states that are members of the United Nations. Most of those states have existed only since World War II.”
Предложеното решение на коренното население не е да се създадат хиляди допълнителни държави, а вместо това всеки на континента трябва да промени концепцията си за земя, икономика, култура.
Taiaiake Alfred, в книгата си „Мир, сила, правда: местен манифест“, твърди не за местния „суверенитет“, а че цялата концепция за „суверенитет“ е погрешна: не само за местното население, но и за всички. Ако идеята за „суверенитет“ означава, че една държава, действаща от името на една „нация“, претендира за приоритет над някаква част от територия, това е аналогично на идеите за „чиста култура“, към която човек трябва да има първична лоялност. Противоотровата срещу суверенитета и чистотата на културата е една и съща: признаване на многобройни вярности, припокриващи се употреби и права без твърди граници.
Ward Churchill’s proposal for North America, described in his ‘I am Indigenist’ is more traditionally nationalist in outlook. He argues, citing Guillermo Bonfil Batalla, that
„Индийското мислене потвърждава съществуването на една – уникална и различна – индианска цивилизация, от която се простират като специфични изрази културите на различни народи. По този начин идентификацията и солидарността между индианците. Тяхната „индианска принадлежност“ не е проста постулирана тактика, а по-скоро необходим израз на историческо единство, основано на обща цивилизация, което колонизаторът е искал да скрие.“
Churchill is making an argument similar to Jawarhalal Nehru’s in his ‘The Discovery of India’. That book was written from a jail cell in British India which he was placed in for his nationalist activities. Nehru surveyed India’s vast, diverse history and concluded that there was a unity of civilization there. By writing about it, he was seeking to strengthen that unity in the face of a colonial oppressor, and Churchill’s intentions are similar. But like LaDuke and Alfred, not arguing for creation of more states on the old model, nor for a return to the past:
“I mean, what are people worried about here? Do all of you really foresee Indians standing out on the piers of Boston and New York City, issuing sets of waterwings to long lines of non-Indians so they can all swim back to the Old World? Gimme a break.”
Чърчил е за териториална автономия, която не означава непременно отделяне:
“My own inclination… tends to run toward complete sovereign independence, but… I have no more right to impose my preferences on indigenous nations than do the colonizing powers; each indigenous nation will choose for itself the exact manner and extent to which it expresses its autonomy, its sovereignty.”[11]
Струва си да се подчертае тезата на Чърчил, че „точният начин и степен на автономия“ могат да бъдат договорени, но потиснатата общност е тази, която трябва да реши.
Възстановяване
Предложенията на коренното население подчертават естеството на предоговорени политически отношения между народите. Но за да започне такава връзка на равноправна основа, трябва да се направи реституция, за да се обърнат неравенствата, които историята на расизма ни остави.
Манинг Марабъл казва:
“One-third of all African-American households today has a negative net wealth. The average black household’s wealth is less than 15 percent of the typical white household’s. Most of our people are trapped in an almost bottomless economic pit from which there will be no escape-unless we change our political demands and strategy from liberal integrationism to a restructuring of economic resources, and the elimination of structural deficits that separate blacks and whites into unequal racial universes.”
This assessment is as valid globally as it is in the US. The demand for Black Reparations, like the demand for reparations for the 3rd world, is a demand to unmake the plunder that the poor have suffered over centuries and bring about equality. In order to win restitution, it will be necessary to build solidarity across lines of nation, culture, or colour.
Заключение
Тези четири идеи играят важна роля в опитите за постигане на свят без расизъм.
Възстановяване за да премахнем неравномерното разпределение на богатството и властта, което е наследство от геноцид, робство, капиталистическа и империалистическа експлоатация;
Солидарност за преодоляване на цветните, расови и културни линии, които са част от това наследство и са попречили на хората да се намират един друг или да се борят заедно;
Автономия защото не може да има равни отношения между хора или народи, които не са доброволни, а изборът и упражняването на автономия са необходими, за да има солидарност между културите;
Поликултурализъм because there is no such thing as ‘pure culture’. H.L. Mencken wrote in the 19th century that ‘purity of race does not exist. We are a race of energetic mongrels’. The same goes for culture—humans are all ‘energetic mongrels’, and trying to force us into some ‘pure’ notion of the nation—or of the religion—or of the race, is a nightmare worthy of fundamentalists like George W. Bush or Osama bin Laden.
What about race and racism – in capitalism is racism really endemic?
What about in a parecon – racism?